Защото можем

Към 200 души протестираха на 21-ти декември  в градинката „Кристал“ против  дискриминацията спрямо ромите и легитимирането й в говора на властта – от  здравния министър Петър Москов и народния представител Валери Симеонов в края на 2014г.  Организаторите  прочетоха декларация срещу държавния расизъм. След като разкри в „Евромегдан“ кое я кара да протестира, една от тях предава непосредствено и усещанията си от самото събитие.

На път към  “Кристал”  мислено отбелязвах всички полицейски коли, които виждах по пътя си. Дали бяха поставени именно там, защото вече са в готовност да отговорят на евентуални опити за нападение над още неоформилата се демонстрация? Или просто до този момент не съм забелязвала колко много редовни патрули има по улиците?

Противно на очакванията, протестът ни премина спокойно и без “провокации” – както ефемистично наричаха вероятността от нападение от страна на хлапета, въоръжени с ножове и куп ясни и точни представи за неща като “българщината” и “патриотизма”. По-късно разбрахме, че планове за физическа конфронтация действително е имало, а скинарите, които са имали намерение да ни препречат пътя, след като са били спрени от полицията, са се насочили към кв. „Факултета“ с намерението да пребият нищо подозиращи роми, живеещи там. Единственият помен от злонамерено присъствие бе слухът, че Боян Расате се навъртал “като хиена” около Кристал. Но чувството за опасност скоро отстъпи място на ентусиазма и въодушевлението от това, че все пак “дойдоха хора”.

Усещането, което присъствието на различни личности, чиито политически симпатии са може би разпределени в крайните полюси на цветовия спектър и които въпреки това застанаха една до друга, за да покажат, че споделят близко отношение по важен за всички ни въпрос, беше онова, което остана с мен отвъд двата ледено студени часа, прекарани навън с тях. Неочакваната среща на бивши съученици, невиждани от години, първият досег на живо с напълно непознати или пък с такива, с които сме се срещнали едва в последните няколко месеца и за които не знам нищо друго, освен че, например, работят в радиото, учат арабски или карат колело – всички тези моменти можаха да бъдат събрани поради едно: споделената грижа. Отново ми се ще да повторя, че именно тя стои в началото на всичко, което може да нарече себе си “политика”.

Споделената грижа стои в началото на всичко, което може да нарече себе си “политика”.

Пред тази грижа отстъпиха и глупавият страх (който после изпитах не веднъж, прибирайки се по тъмно към къщи) и съмнението (което ме загложди, когато на въпроса на общината колко човека очаквам да се появят, отговорих “около стотина”, а мислено се надявах на двадесет), и презрението (обзело ме, когато един “разочаровал се” приятел ме изтри от Фейсбук или когато направих грешката да проверя какви съобщения са попаднали в папка “други”).

И отново, грижата се нуждае от подкрепа, от основа, на която да стъпи, от среда, която да я направи възможна. Но докато на здравния ни министър вероятно ще отнеме доста време да стигне до този извод, то за мен парадоксът и болезнеността на ситуацията, в която изпаднахме, стана ясен още преди деня на протеста. Пишейки си с хора от ромски общности, които са заинтересувани от каузата и, които при “нормални” обстоятелства биха подкрепили протеста с присъствието си, разбрах, че трудно можем да очакваме наплив от хора, готови да се присъединят към нас физически. Питаха ме дали “ще има бели хора” на протеста, защото знаели, че инак полицията няма да ги пази. Някои от тях се притесняваха, че при евентуален досег със силите на реда биха могли да си имат проблеми с работодателите. А други просто не можеха да си позволят пътя до София. Повечето, които не дойдоха, не дойдоха от страх – с пълно основание!

Точно отсъствието на толкова много хора, с които нямаше как да се видим на живо, обаче е онова, което най-ясно показва защо имаше смисъл да протестираме – и ще има отново. Тези от нас, които имат достъп до повече от едно пространства и разполагат с много начини, по които да изразят загрижеността, възмущението или съчувствието си, няма как да знаят какво е да изпитваш страх, вместо облекчение или, в повечето случаи, безразличие при вида на полицейска кола.

Отговорът на въпроса за това кой и как се ползва от правата си, говорейки в полза на онези, с които й се ще да можеше да сподели това, което има уж по подразбиране, никога не е бил еднозначен или лесен. Ще ми се обаче да започнем да се ползваме от онова, което за нас е вече (още) възможно, по начин, по който изключването на други от него да е така нетърпимо и болезнено, че да разтресе изоснови самата идея за противопоставени “нас” и “вас”.

–––––-

Неда Генова е участник във виртуалната редакция, създадена от BlueLink.net в рамките на проект „Четвъртата власт в млади ръце: журналистическа практика в обществен интерес“ със съдействието на Програмата за подкрепа на НПО към Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.

Този журналистически материал е създаден в рамките на проект „Четвъртата власт в млади ръце: Журналистическа практика в обществен интерес”, изпълнен от фондация „БлуЛинк“, създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на материалa се носи от фондация „БлуЛинк“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този материал отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България – www.ngogrants.bg.