Политика в кръг

С изненадаха прочетох позиция на кандидатката на ДБ от Добрич адв. Диляна Радоева в защита на добива на газ в Добруджа. Аргументът е познатият: имаме право да знаем има ли газ. Настоява за експертен разговор по темата, но в същото време единственият коментар, на който не отговаря, е на експерта по опазване на околната среда Тома Белев. Той посочва, че и към момента се правят проучвания за конвенционален газ и просто няма открити находища.

Въпреки че Диляна Радоева отрича да говори за шистовия газ и твърди, че единствено зелените ѝ читатели обръщат разговора натам. Но когато все пак получава многократно запитване конкретно за позицията си относно този вид газ, отново говори за правото на обществото да знае, пренебрегвайки факта, че

единственият съществуващ досега начин за проучване за шистов газ е със забранената доказано опасна технология фракинг.

 Водачът на листата на ДБ в същия МИР е Албена Симеонова – земеделец и дългогодишен противник на фракинга в Добруджа. Разнобоят между кандидатите от една листа най-малкото повдига вежди. Демокрацията е хубаво нещо, но е хубаво и да има последователност в листата на една и съща политическа сила, та когато човек гласува, да знае за какво.

По-големият проблем обаче е затвореният кръг, в който се въртим като общество и държава. Едни и същи теми, които нищим, едни и същи проблеми, които сами си създаваме, все едно животът ни е лек и безметежен и ни липсват вълнения.

Преди 12 години активно обсъждахме евентуалните ползи и вреди от добив на шистов газ в България. Дискусиите бяха на всякакво ниво – между енергийни експерти и експерти по опазване на околната среда, между политически сили, между граждани, в конферентни зали, в аудитории, на площадите, между депутати и министри в парламента… Резултатът беше гласуването на мораториум върху технологията фракинг в България. Добруджа е особено неподходящо място за експерименти, понеже фракингът доказано отравя почвите и водите в районите, в които се прилага, а това е житницата на България.

В условия на заплаха за световна хранителна криза в следствие на войната в Украйна, житницата ни се превръща в дори още по-ценен национален ресурс.

Въпреки че хранителната независимост е от ключово значение за една държава, преди 12 години често обвинение към противниците на фракинга у нас беше, че сме комунисти и русофили – защото пречим на България да е енергийно независима, за да остане зависима от Русия. Малко преди гласуването на мораториума обаче беше излязъл и официален документ с имената на компаниите, подали документи за разрешение добив на шистов газ в Добружда –

най-много територия си беше заявила РУСГЕОКОМ

(мисля, че националността на компанията става ясна от името ѝ). Важно е да не забравяме този факт.

И като споменах думата комунист. Преди 12 години постоянно ни повтаряха, че „зелените са като дини – отвън зелени, отвътре червени“. По-възрастни дискутиращи обясняваха, че „природозащитническата мода“ е някакво младежко изтрещяване, болест на поколението ми (сега се говори същото за тези след моето поколение). Ами, не е така. Да, сега проблемът с опазването за околната среда е дошъл много силно на дневен ред по цял свят, особено на запад от нас. Но личният ми интерес към темата навярно съществува заради моята баба, родена през 1927 г., която ми разказваше за плодородните български земи в различни части на страната, безвъзвратно отровени от комунистите (да, същата онази думичка) с построяването на фабрики с мръсни производства върху най-богатите ни почви. Тя ми цитираше конкретни места, конкретни съсипани земи, конкретни отровени места и унищожени земеделски площи и производства. Тя беше родена много преди Грета Тунберг, не се интересуваше от модни течения в политиката и обществения живот, просто виждаше как нещо хубаво и ценно се унищожава. А след падането на тоталитарния режим беше видяла и как въпросните фабрики рухват и след тях остава само замърсяването. Безсмислено разхищение на национални ресурси.

В последните месеци много се говори за глада в Африка в следствие от войната в Украйна и нарушените доставки на пшеница и други хранителни продукти. Говори се за Украйна като житницата на Европа, на която разчитат и страни от Африка и Азия. Както вече споменах, в случая в България не сме така засегнати благодарение на Добруджа. Не знам колко загубени трябва да бъдем, за да застрашим това, което имаме в името на нещо, което евентуално бихме имали, ако съществува някъде там и ако решим да проиграем на хазарт почвите и водите ѝ.

Аргументът на адв. Радоева, че зелените говорят за шистов газ, а само за газ, е несъстоятелен, защото както ѝ беше посочено, за проучвания за другия газ разрешения и сега си има и се действа – там технологиите са съвсем различни.

Аргументетът на адв. Радоева, че „трябва да знаем“ е несъстоятелен, защо технологията фракинг се използва по един и същи начин и е еднакво пагубна за околната среда, независимо дали се прави с цел проверка за наличие на шистов газ или фактическия му добив. Няма как да се провери без фракинг. И това е доказано опасно. Този разговор вече е воден с месеци и години. И когато 12 години по-късно всичко се рестартира с надежда, че паметта ни е къса… простжо е тъжно.

Чудя се няма ли начин да мръднем малко напред, толкова ли си нямаме никакви други проблеми, че трябва да въртим в едни и същи кръгове цял живот?