Да избягаш в огледалния свят

Да си бежанец в България е като да се озовеш внезапно в странно място със свои непонятни правила и порядки, от което изглежда сякаш излизане няма. Подобно на героинята на Луис Карол, много хора се оказват заключени зад огледалото на миграционното законодателство, след като попадат в България по пътя си към нов, по-сигурен и спокоен живот. Бежанската вълна няма да спре и няма скоро да ни подмине, така че за безопасното й посрещане са нужни спешни промени в регламентите и действията на администрацията.

Срещам се с Аким* на улица „Цар Симеон,“ където гъмжи от шивашки ателиета, закусвални с арабски и турски ястия и магазинчета за хранителни стоки. Аким разказва, че е от Нигерия, от една година е в София. Би останал в България, защото му харесва, хората са мили и – за разлика от тези в Турция, според него – по-често говорят английски. Той е от онези търсещи убежище в страната ни, които са избрали да живеят на “външен адрес” – тоест не в някой от центровете за временно настаняване на Държавната Агенция по Бежанците (ДАБ), а в жилище в града. В момента е на квартира с още един друг човек, за да си делят сметките. На въпроса дали това са мястото и начинът, по който би избрал да живее, повтаря, че то му харесва и, че би останал там. Познава двама българи, които чувства близки, и много хора от други страни. На „Цар Симеон“ също сякаш всички го познават. Жената от близко шивашко ателие кани и двама ни и черпи със сладки – просто така, “за здраве”.

Оказва се, че Аким е в групата на най-уязвими хора сред търсещите закрила в България. Тъй като не живее в т.нар. “лагери”, не може да разчита на храна и сам трябва да намери начин да плаща за жилището си. За него достъпът до информация е още по-труден. Не знае къде може да потърси помощ и към кого да се обърне, ако има нужда от такава. Не знае и, че според българското законодателство би могъл да получи социална помощ, след като се сдобие с бежански статут.

Сред най-сериозните предизвикателства пред бежанците са достъпа до образование и здравеопазване, намирането на жилище и липсата на организирана интеграционна кампания.

Според Борис Чеширков от Агенцията на ООН за бежанците (ВКБООН) сред най-сериозните предизвикателства, пред които са изправени бежанците, се нареждат достъпа до образование и здравеопазване, намирането на жилище след напускане на приемателните центрове, както и липсата на организирана интеграционна кампания. Освен това липсва информираност сред бежанците и институциите за правата и задълженията на намерилите закрила в страната.

Говорим за жилищния проблем сред търсещите и получили убежище в България. Оказва се, че темата е преплетена с много други – от здравеопазване и достъп до образование, до липсата на интеграционна програма за бежанците от началото на годината. Действието на предишната програма изтича в края на 2013г., като ДАБ продължава да поддържа курсове по български и за професионална квалификация до юли тази година. Финансирането им обаче спира и от тогава се провеждат само от доброволчески организации като „Каритас“. Поради липсващата интеграционна програма получилите бежански статут вече не могат да ползват и помощите за жилище, които преди са стигали за покриването на наем за първите 6 месеца, или пък от предишните целеви помощи и покритите здравни осигуровки.

“Разговорник за бежанци. Арабски – български”, изд. “Авангард Прима”. Снимка Н. Генова

Липсата на национална програма за интеграция потвърждава и Явор Сидеров, който работи като съветник в служебното правителство към вицепремиера и министъра по правосъдието по въпросите за бежанците и мигрантите. Член на групата “Приятели на бежанците”, която от 2013 г. насам обедини усилията на много хора за подпомагане на пристигащите в страната ни бежанци, той е един от доброволците, които сега търсят други начини за прокарване на основни идеи и проекти в помощ на потърсилите убежище в България. Една такава идея, разработена от групата още миналата година и вземаща като модел вече съществуващи подобни места в Германия или Португалия, е за интеграционни центрове.

Това, към което Сидеров се стреми, е изграждането на такива “къщи” и прокарване на създаването им като част от държавната политика за интеграция на бежанците и лицата с хуманитарен статут. Те биха се намирали на стратегически места и оказвали най-необходимата помощ на нуждаещите се, същевременно превръщайки се в пресечна точка за работата на множество различни организации. Там освен двама щатни социални работници би била концентрирана и работата на НПО и доброволчески групи. Създава се пространство, където всички по координиран начин да оказват помощ възможно най-фокусирано. Освен обяви за работа, жилища под наем или курсове по български, идеята е центровете също така да имат малки складчета с дарения за най-нуждаещите се и стаи с 5-6 легла за временно настаняване на най-застрашените от бездомност. Тези къщи също биха могли да помещават малки молитвени стаи и места, където да се случват културни и информационни събития и да се провеждат езикови курсове.

Какво се случва с хората, получили статут? Нищо.

Замисълът на целия проект и желанието той да бъде прокаран като държавна политика е наличието на т.нар. “интеграционна дупка”, в която попада всеки вече получил статут бежанец или лице с хуманитарен статус: “Какво се случва с хората, получили статут? Нищо”,  казва Явор Сидеров.

Липсата на действаща Национална стратегия за интеграция – приета в последните дни на правителството на Пламен Орешарски, но фактически обезсмислена поради липсата на план за действие, делегиран бюджет, както и на формирал се национален съвет по интеграция – увеличава тежестта върху доброволчески и неправителствени организации, които де факто поемат ролята на държавата в този момент.

Затворени врати: мигрант от Африка чака пред затворен магазин в центъра на София. Фото: Евромегдан.бг

Съветът на жените бежанки в България се занимава с всякакъв вид помощ, от която търсещите закрила у нас биха се нуждаели – от това да бъдат придружени до институции до  осигуряване на преводач в болницата. Линда Ауанис казва, че там често среща неприятелско отношение: “Понякога се сблъскваме с грубо отношение към нас в болниците, въпреки че ние им помагаме. От миналата година, по-често болниците ни се обаждат, отколкото бежанците“. Казва, че й се иска държавата да назначи хора в болниците, които да превеждат при такива случаи, и посочва модели от други страни за това как са се справили с подобни проблеми. Най-простото би било да се сложи по една картинка на човешкото тяло във всяка линейка, така че неговорещите български език в беда да могат да посочват мястото, което ги боли.

Г-жа Ауанис споделя, че най-големият проблем е намирането на жилище и контактите с хазяи. Отново посочва групата на вече получилите статут като най-застрашена: “Най-трудно е за хора, които живеят на външни адреси. За тези, които живеят в центровете е по-добре, плащат им ток, вода. Получават 65 лева на месец, докато са в процедура за получаване на статут. Но хората, които живеят на външен адрес нищо не получават…”.

Тя разказва за собственото си пристигане като бежанка още през 94-та и за това, че по онова време не е имало толкова организации, помагащи на хора като нея. През 2002 година основава Съвета. “Затова създадохме организацията. Да помагаме и на други. Защото ние ги разбираме напълно, за пътя, по който са минали – да не са сами, а да има и кой да помага на тях.”

От време на време й се случва да срещне някой от хората, с които се е запознала още при идването си и да се изненада, че все още е в България. Твърди, че такива хора има, но просто не се набиват на очи – сами се оправят, не търсят помощи от институциите, “всеки си живее живота”.

Засега голяма част от пристигащите в България я напускат по различни канали. Няма статистика за това колко от получилите бежански или хуманитарен статут в България остават да живеят тук, разказва г-жа Ауанис. Затова и е особено трудно да се проследи какво се случва с решилите да останат тук. Някои от нейните служители се занимават с това да издирват именно хора, живеещи из страната, да ги питат от какво имат нужда и да проверяват дали минималните условия за живот са покрити. Според Линда Ауанис поне 6000 от дошлите в България бежанци са успели да отидат в други страни, предимно в Западна Европа. Цветан Цановски от фондация Refugee Support Group казва, че по негови наблюдения почти 90% от бежанците и лицата с хуманитарен статут напускат страната. Преценката му се базира върху личен опит, разговор с хора и въз основа на данните за подадени молби за връщане към България по линия на Дъблинския регламент.

Поради действието на регламента тези хора ще останат свързани с България и макар да предпочитат друга страна, за да се установят в нея, тяхното принудително връщане в някакъв момент ще стане почти неизбежно. Първата страна-членка на спогодбата, в която те са влезли и са били регистрирани, става и тяхната втора родина, затова е невъзможно повторното подаване на молба за хуманитарна закрила или бежански статут в друга държава.

Единствено онези, които успяват да се установят, да намерят работа, да се запишат в университет или да докажат определени доходи, биха могли да останат за по-дълго в страна, различна от първоначално приелата ги. Това е, защото, веднъж получили бежански статут в България, те се ползват с правата на български граждани – включително от правото да пътуват в Европейския съюз до три месеца без основание, а след това и, при наличието на такова, да се установят там. За онези, които получили хуманитарна закрила, правилото е, че се нуждаят от виза, за да пътуват в чужбина.

Проблемът няма да отмине от самосебе си. Тях ги има. И ще продължат да идват все повече.

„В други страни от ЕС се създават възможности за развитие на уменията и потенциала на бежанците. В България все още говорим по-скоро за заплахи отколкото за възможности.“ – твърди Борис Чеширков от ВКБООН.

За Явор Сидеров наличието на интеграционни мерки се явява от изключителна важност – той твърди, че значението му за България е също толкова голямо, колкото, например, съдебната реформа, тази в здравеопазването, демографския проблем или въпроса с инвестициите:

“Проблемът няма да мине от самосебе си. Тях ги има. Тях не само, че ги има, ами те ще продължат да идват във все по-големи и по-големи цифри, защото това е естеството на световните миграционни процеси.”

Загубени сред лъвовете: бежанците в България си лутат между различни институции докато оформят статута си. Фото: Евромегдан.бг

Затова и според него е важно да не си затваряме очите пред тези въпроси, а активно да търсим отговорите им и да действаме в посока интеграция, и то разбрана в най-широк смисъл. Не само, че България има хуманитарни задължения към пристигащите бежанци, но и останалите аспекти от миграцията също трябва да бъдат обхванати и разбрани. Идеята за това, че държавата ни се възприема така или иначе само като временно убежище за бежанците би трябвало да бъде оставена на страна: “Наивно и глупаво е да се смята, че изведнъж хората ще спрат да идват. Или че те нямат интерес към България, защото видите ли България е непривлекателна дестинация – това е вътрешен български провинциален разговор.”

Думите на хора като Аким, който действително твърди, че би искал да остане тук, макар и да няма представа как да уреди живота си, потвърждават това. Казва, че за него най-голям проблем е липсата на работа и, че би си пожелал страната ни да подпомогне създаването на работни места, за да могат хората в такава ситуация по-скоро да могат да започнат да се грижат за себе си. Засега живеещите в България бежанци попадат в затворен кръг след получаването на статут – липсата на интеграционни мерки и социално подпомагане от страна на държавата ги кара да търсят възможности да отпътуват на запад, докато социалните служби се позовават на това, че голяма част от новодошлите така или иначе заминават, така обосновайки липсата на необходимостта от такива.

Фондацията на която Цановски е говорител – Refugee Support Group – е една от формиралите се след събитията от миналата година и засиления бежански поток към страната. Първоначално започнала като “анонимен екип”, занимаващ се предимно с раздавания на дарения и храна, целите, които сега си поставя са по-широки, а именно да се насочи към работа с хора на външен адрес. Има множество идеи, сред които организирането на арабско училище или занималня, а също така и клиники в центровете на ДАБ.

Докато кръгът от доброволци, неправителствени организации и, на места, членове на държавни институции, които работят в посока създаването и прокарването на устойчиви интеграционни мерки, се разширява, въпросът, който остава, е този за това какви са пречките пред всички тези проекти. Освен липсващото финансиране, което отчитат хора като г-н Цановски, или пък тежката бюрократична машинария, темата за ролята на политическите интереси е също застъпена, макар и по по-завоалиран и недиректен начин.

Случаят с училището в Калище е такъв пример. Информацията за записването на деца-бежанци трябва е била ясна много преди началото на учебната година – поради наличието на неща като делегирани бюджети, за които е нужна точна бройка на учениците.

“Най-вероятно отново е предизборно. В смисъл… това се случи прекалено близко до изборите и много напомня ситуацията с Катуница.” – казва г-н Цановски.

Полицейско присъствие в „арабския“ квартал на София около ул. „Цар Симеон“. Фото: Евромегдан.бг.

Макар да не е политик, Линда Ауанис също усеща, че анти-бежанските нагласи се увеличават преди избори. Явор Сидеров, от друга страна, вижда в липсата на адекватна интеграционна политика предпоставка единствено за задълбочаване на проблема и за нарастването на ксенофобските настроения:

“Липсата на интеграционни мерки индиректно обслужва най анти-мигрантските кръгове в България. Това е така, защото когато някой новодошъл, бежанец или човек с хуманитарен статут, среща абсолютна неспособност за интеграция в това общество, тогава той няма особен избор, освен да живее на улицата или при изключително мизерни условия с още 50 като него, ще работи нелегално, той ще нарушава българското трудово законодателство, няма да плаща данъци… тоест той се превръща в криминогенен фактор. Той се гетоизира, той се изолира вътре в общността на себеподобни хора…”

И макар за момента да няма данни за извършени от бежанци или лица с хуманитарен статут престъпления – освен тези за изолирани случаи като този на човекът от Алжирия, наръгал продавачката в магазин, – такива случаи несъмнено ще започнат да зачестяват, ако не обхванем и не се погрижим за хората, които са дошли, за да търсят помощ в страната ни, предупреждава Сидеров.

* Името е сменено.

***

Този журналистически материал е създаден в рамките на проект „Четвъртата власт в млади ръце: Журналистическа практика в обществен интерес”, изпълнен от фондация „БлуЛинк“, създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на материалa се носи от фондация „БлуЛинк“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този материал отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България – www.ngogrants.bg.