Повече от работни места

Държавата трябва да обезпечи на заетите в отиващия си въгледобив сигурно, но по-здравословно бъдеще.

Госпожа Мария ме гледа изпитателно в очите, показвайки ми документите. Оженили се през 2007 г.  Бил истински стопанин, изцяло отдаден на семейството. Взимал добри пари: към 2000 долара, половината от тях са от извънреден и нощен труд. Но още през 2011 г. му се появили опасни симптоми: кашлица, обриви, подут стомах. Въпреки всичко, продължил да работи – до началото на 2015 г., когато постъпил в болница. Починал през май.

 „Работи до последно, докато можеше да стои на краката си – казва глухо Мария. – За децата, когато вече няма да го има.“ 

Съпругът й работел в металургичен комбинат с вредни условия на труд.

Работа, която убива

Тази лична история е от Намибия. Но не по-различно постъпват българските работници, заети при вредни условия на труд. През 2014 г. опитен миньор в Родопите с гордост ни разказа как „надул“ лекаря от службата за трудова медицина и успял да скрие, че през годините е развил вибрационна болест от пневматичния чук. Оставали му две години до пенсия, а миньорите имат високи пенсии – ще може да помага на децата в града… След месец научихме от медиите, че човекът е претърпял трудова злополука под земята.

Децата, семейството – тези фактори са несравнимо по-силни от доводите, че дадено работно място е вредно и опасно. В името на близките хора собствената безопасност често остава на заден план, какво да говорим за абстрактни понятия като околна среда. Но героичната саможертва, от гледна точка на отделния човек, добива различни измерения, когато се събере с хиляди други подобни решения.

Днес Мария (името е сменено за нейна безопасност) се бори да получи компенсация от компанията или държавата, което би било чудо в тази бедна страна. Сред омачканите листи виждам фиш за заплата, последната. Никой не трябва да работи до смърт, за да осигури семейството и децата си.

Десетки хиляди са заетите във въгледобива и ТЕЦ-овете в България (в комплекса Марица-изток работят 13 500 души, но по данни на синдикатите броят им нараства до 130 000 души, ако се отчетат и заетите по веригата на доставките). Те също получават нелоши за тукашните условия заплати и осигуряват на семействата си живот, който би бил недостижим, ако се трудеха например в сферата на услугите. По тази причина защитават работните си места, дори със стачки и гражданско неподчинение. Профсъюзите стоят зад тези хора и това е логично: щеше да е истинско предателство да ги изоставят. Но колкото и да е самоотвержена, позицията на работещите в сектора и техните синдикати трябва да отчете техните лични интереси и интересите на обществото.

Колкото и да е самоотвержена, позицията на работещите в сектора и техните синдикати трябва да отчете техните лични интереси и интересите на обществото

 „ТЕЦ Марица изток 2“ през 2020 г. регистрира загуба в размер на 329 милиона лева. Тоест, през всеки ден на отминалата година държавното дружество е губило почти 1 милион лева. Това е наистина много – още повече, че тези загуби са хронични: ТЕЦ-ът е на загуба в осем последователни години. Натрупаните нетни загуби според годишния финансов отчет са достигнали 1.15 милиарда лева, или един процент от националния БВП.

Каква е причината за тези загуби не е трудно да открием: 340 млн. лв. са разходите за квоти за въглеродни емисии. С други думи, ако ги нямаше квотите, „ТЕЦ Марица изток 2“ дори щеше да има малка печалба. Да, но тези разходи ги има и вероятно ще се покачват.

На упорита загуба работят и държавните мини, а двете американски ТЕЦ така или иначе са свързани с огромни плащания от българска страна.

Европа се отказва от въглищата

Данните на Евростат, илюстрирани от графика 1, показват, че за последните 20 години производството на въглища в ЕС се е съкратило двойно: от около 190 млн. тона до точно 100 млн. тона петролен еквивалент през 2019 г. Въгледобивът в Германия за последните две десетилетия се е свил над 2.1 пъти.

В България, напротив, въгледобивът бележи ръст с близо 10% спрямо нивата от 2000 г. Не е нужно да си пророк, за да се досетиш, че пътникът без билет скоро ще бъде свален от влака. По-точно, ще бъде принуден да си плати билета.

Разбира се, винаги я има алтернативата „ще излезем от ЕС, за да избягаме от схемата за търговия с емисии.“ Но икономическите, политическите и геополитическите разходи, свързани с подобно решение ще са толкова големи, че дори работещите в „освободените“ от квоти ТЕЦ скоро ще съжалят горчиво. За останалите хора в страната да не говорим.

Графика 2 показва какво си причинява България, като отказва да мисли в перспектива. В началото на XXI век добивът на въглища в Испания е двойно по-висок от българския (претеглен според калоричността им). Към 2019 г. Испания вече изцяло е спряла въгледобива, а в България дори не са започнали смислени дебати по темата.

През 2012 г. испанското правителство прекратява субсидиите за въгледобива от 1 милиард евро годишно. В провинция Астурия избухват улични сблъсъци между полицията и миньорите, десет хиляди работници и техни поддръжници маршируват към Мадрид. Правителството не се огъва, но от протестите има полза. Приета е програмата „Справедлив преход“, според която част от миньорите са пенсионирани предсрочно при добри условия, за всички останали е осигурена друга заетост. Към 2021 г. въглищата в Испания са вече почти минало и погледите са насочени към възобновяемата енергия.

Колкото по-късно, толкова по-скъпо

Няма съмнение, че закриването на мините и ТЕЦ също и в България ще бъде свързано с големи протести и ще даде повод на опозицията да обвинява в национално предателство правителството – което и да е то, което ще трябва да изведе страната от ерата на въглищата.        

Въглищата действително са горещ политически картоф, но като отказват да се захванат с него, криейки се зад благовидни оправдания, българските политици застрашават житейските перспективи на над десет хиляди семейства. Към 2030 г. се очаква повече от половината от въглищните централи в Европа да бъдат закрити. Ако започнем да планираме „справедливия преход“ едва тогава, може да сме сигурни, че той няма да е справедлив.

Пенсионни фондове за освободените миньори, оползотворяване на съществуващата инфраструктура, рекултивация, алтернативна заетост – това са въпроси, които трябва да се планират незабавно. Ако реагираме в последния момент, ще настъпи бедствие.

При сегашното равнище на трупащите се загуби на държавните предприятия, за обществото ще е по-изгодно да продължи да плаща от бюджета заплатите в „Мини Марица-изток“ и „ТЕЦ Марица изток 2“, но тези мощности да спрат да работят. Ясно е, че подобна ситуация не може да продължи до безкрайност. Малцина ще възразят, че е по-добре сегашните 1 милион лева, които обществото всеки ден поема като загуба заради дейността на въглищния сектор, да се насочат към пенсии и инвестиции в нови предприятия, вместо към квоти.  

За обществото ще е по-изгодно да продължи да плаща от бюджета заплатите в „Мини Марица-изток“ и „ТЕЦ Марица изток 2“, но тези мощности да спрат да работят

Дотук изобщо не е станало дума за „климат“ и „природа“ – теми, към които хората от въгледобива са чувствителни. Нито за обществено здраве, тъй като пушеците от ТЕЦ са основен фактор за замърсяването на въздуха – което, по данни на СЗО,  причинява смъртта на около 8500 българи годишно (на трето място сме в света по този мрачен показател).  Но и казаното е достатъчно – най-малкото, за да се замислим. А сега, нека от макроикономическите и макросоциалните фактори, свързани с българската въглищна индустрия, да се върнем към „семейните“ въпроси. Каква е човешката цена на въгледобива?

Българските профсъюзи защитават мнението, че „някакви“ работни места, каквито и да са те, е нещо несравнимо по-добро от „никакви“ работни места. Но не се ли бори самият Карл Маркс именно срещу този прагматизъм?! В Капиталът (гл. 13, т. 9) Маркс пламенно разказва за опита на заетите в каменовъглените мини да забранят наемането на работа на деца под 14 години – на техните собствени синове и дъщери. На което индустриалците с лицемерна загриженост отвръщат: „Не би ли било жестоко, ако бащата е умрял, осакатен и т.н. [във въглищните мини], семейството да се лиши от тези ресурси?“.

Работа от  XIX-ти век

За щастие не живеем през 1866 г., но рискът за живота и здравето на работещите във въгледобива остава. По данни на Националния осигурителен институт, между 2018 г. и първото полугодие на 2021 г. във въгледобива са се случили 115 трудови злополуки, с 3 смъртни случая и 3 случая на инвалидност. Откакто България членува в ЕС, трудовите злополуки са над 800, с близо 50 случая на смърт или инвалидизиране на работното място.

Както видяхме, хората са готови да поемат рискове в името на своите семейства, но едва ли правителството, а и синдикатите трябва да ги насърчават за това. Иронията е, че държавата плаща големи пари, за да поддържа работещи въглищните мощности и така да си гарантира социалния мир. Как ли щяха да се чувстват тези хора, ако парите отиваха не за запазване на статуквото, а за по-качествени работни места? А ако се мобилизираха и средства на ЕС?

Вместо да поддържа въглищните мощности, за да гарантира социалния мир, държавата да осигури по-качествени работни места

През 2013 г. статията на известния икономически антрополог Дейвид Гребър за „смотаните работни места“ (bullshit jobs) се превърна в световен хит. Става дума за работа, лишена от всякакъв смисъл, независимо че може да е добре платена – и когато работниците осъзнават безсмислеността на своя труд, изпадат в тежки депресии, защото да се стремиш към полезен резултат е част от човешката природа. Милиони работници се припознаха в това пиперливо определение и се повдигна небивала дискусия. Но тя сякаш подмина България.

Трудът на заетите в българския въгледобив е всичко друго, освен безсмислен: те осигуряват светлината и топлината на цял народ. В 11:40 часа на 12 ноември кондензационните ТЕЦ формират 45% от товара на електроенергийния системен оператор. И въпреки това, техните работни места не са върхът. Защото икономическото развитие представлява смяна на технологии.

Икономическото развитие представлява смяна на технологии.

Независимо дали ни харесва, живеем в икономическа система, следваща принципа на „творческото разрушение.“ Предприятия, производства и цели сектори залязват и на тяхно място се появяват други: това е железният закон на пазарната икономика и той действа непрекъснато. Ако горното звучи абстрактно, еко как Скандинавските страни са решили проблема на практика: те пазят не работните места, а заетостта на работниците.

В свободна пазарна икономика да се бориш за конкретно работно място няма особен смисъл. Но да полагаш грижи хората да са непрекъснато заети, и то в сектори с висока производителност и добри доходи, е нещо друго. Образно казано, вместо да пазиш работните места в производството на коли с животинска тяга, да осигуриш на хората обучение, а дори може би предприятие, за да могат те да правят автомобили и самолети.

Скандинавският подход да се пази заетостта, а не работното място не би бил възможен без съгласието и съдействието на синдикатите. Усилието се отплаща: в Швеция, Финландия и Дания членството в профсъюзи възлиза на 70% от работещите, в България е под 20%.

Българските синдикати без съмнение са запознати с тези факти. От друга страна, могат ли те да постъпят другояче, освен да застанат решително срещу „затварянето на въглищата“ и „лошите еколози“? Всичко, което сме видели като икономическа политика в България през последните 32 години говори, че политиците няма да се ангажират със съдбата на работещите във въгледобива. Те ще предпочетат да се надлъгват с Брюксел, извивайки се и отлагайки до последно, след което ще кажат „Направихме всичко възможно.“

Така цели региони ще бъдат обречени на безрадостна съдба. Така бе закрито и мощното ГОРУБСО, в което навремето работеха 15 хиляди души – толкова, колкото сега в държавните предприятия в Марица-изток. Така бяха закрити и стотици други промишлени предприятия. Има причина защо цяло десетилетие България беше в челните редици на износителите на скрап – а също и една от страните с най-много трудови мигранти в света.

От друга страна, Марица-изток е последна останка от старата индустриална България. Разделяйки се с лигнита се разделяме не просто с местен енергиен ресурс, а с мита за „Голямата тежка промишленост“, нещо като стопански вариант на „България на три морета.“

Изходът от въгледобива е неизбежен, управляващите, не може просто да вдигат ръце и да чакат „пазарът“ да оправи нещата

Да, заетостта във въгледобива е нещо повече от хиляди работни места. Тя е символ. Освен това, тя е изключително сложен политически въпрос, защото опозицията неизбежно ще изтълкува като „национално предателство“ всеки опит за трансформация на сектора (социалистите са тези, които закриха въгледобива в Испания).

Но има и слънчев лъч, пронизващ черните облаци: изходът от въгледобива е неизбежен, докато сме част от ЕС. А това ще принуди българския политически елит най-сетне да запретне ръкави, вместо да чака „пазарът“ да оправи нещата. Борбата за заетостта на хората, загубили работните си места след края на ерата на въглищата може да се превърне в първа и най-важна стъпка към изграждането на нова национална икономическа политика.

–

Текстът е публикуван в рамките на проект „Свързване на зелените политики с правата на човека и социалната справедливост“ с подкрепата на фондация „Фридрих Еберт“. Мненията, изразени в този текст, са на автора и не отразяват непременно позицията на фондация „Фридрих Еберт“.

Още нещо важно

За да продължаваме да търсим гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да ни подкрепите като направите дарение за „Евромегдан“ по сметката на издателя ни, фондация „БлуЛинк“.