Ахмед от нашия клас

Представете си следното. Вие сте тийнейджър или млад мъж. Раждате се в Европа. Ходите на училище заедно с всички други. Невъзможно е да не ходите, най-малкото – факт.  Учите се добре. Отивате в колеж. И там се учите добре – не за друго, родителите ви, неуспелите ви родители, дават мило и драго да ви изучат, за да може поне вие да успеете. Поне вие да си имате нормална работа, достоен живот. Поне на вас да не гледат като на втора ръка човек, някаква преходна степен между човека и маймуната, достойна само да чисти улиците, да подмива дементните възрастни, да работи това, което никой бял европеец не иска.

Така се стига до момента, в който вие, завършили, с диплома точно същата, като на Ханс, Анеке или Пиер, започвате да си търсите работа. Но не би. Около 70% от работодателите, само защото на дипломата ви пише Ахмед, изобщо не ви се обаждат за интервю. Сивито ви, непрочетено след името, отива в кошчето и взимат Пиер. От същия колеж, със същата квалификация, със същите оценки. Пиер бе, от вашия клас!

Тествано и доказано. Направиха подобен експеримент, с измислени CV-та, абсолютно еднакви, но с различно име. За да покажат на всички ни ясно, че Ахмед няма шанс. Но на нас не ни пука.

Какво прави Ахмед на шестнадесетия, двадесетия, петдесетия опит да си намери работа? Вбесява се. И се вглежда. Вглежда се в неуспелите си родители. Вглежда се в приятелите си и вижда точно същата история на провал. Навсякъде около себе си. Объркано се вглежда в себе си – какво, за Бога, не ми наред? Какво му става на този свят? Защо аз, защо ние? Дава си сметка – правилно или не, че живее общество, в което на никого не му пука. В държава, на която не й пука, защото с решаването на проблем, заровен един век назад и донесъл системна неравнопоставеност и маргинализация, на никой политик не му се занимава.

Враждебна държава

Помните ли безпътицата от началото на 1990те? Когато за много хора всичко познато се срина, а немалко от българското общество изведнъж изпадна до просешка тояга? Помните ли сектите? Колко объркани хора намериха утешение не в Православието, а при тези, които първи отидоха при тях да им продадат утеха?

Ние, българите (това казано без капка национал-популизъм), по силата на историческата си съдба отлично знаем какво значи да живееш във враждебна държава. Държава, на която населението й не й е на дневен ред. Знаем какво значи да живееш на място, в което институциите са или създадени за репресия над хората, или са тотално безучастни към тяхната съдба. Където човек нерядко е сам с проблемите си – къде разрешими, къде неразрешими. Когато са системни – неразрешими, поради липсата на каквато и да било политическа воля дори за тях да бъде отворена дума. Институции, на които, заради горчивия си опит с тях, не вярваме. Не им вярваме фундаментално и висцерално. Защото макар и формално да са там, в ежедневния си живот отлично знаем, че те не са там за нас, а за нещо друго, каквото и да е то.

Защо пиша това? Защото вярвам и че точно ние, българите, носещи у себе си и до днес немалко национални травми, сме напълно способни да разберем това, което ще формулирам по-долу. Точно както водени от съпричастност, в началото на 20 век приемаме безрезервно, като част от националното си тяло, бежанците от арменския геноцид.

Старият европейски расизъм

Всички знаем, че след края на Втората световна война немалка част от Европа се оказва с твърде малко мъжко население в активна възраст, за да може да се възстанови икономически. Затова си внася гастарбайтери – от държавите, недотам пострадали от войната в Северна Африка и Близкия изток, понякога от собствените си колонии. Намеренията не са тези хора да останат, а да бъдат използвани като човешка сила и после върнати обратно, откъдето са дошли. Да не забравяме, че за немалко в същата тази Европа, родила и поддържала антисемитизма с векове и за собствен ужас родила фашизма, към четиридесетте години хората в Африка все още не са съвсем хора. Имаме си като разбиране собственоръчно произведен и первазивен социален дарвинизъм, че и евгеника, начената в 19ти век от иначе милите до сърцето ми британци, и радостно продължена в Африка от белгийците, които мерели черепите на хората, за да ни обяснят по научному с отречената френология как черната раса е нещо като преход между маймуната и човека.

Познато, а? От скандиранията на футболните агитки в България? Но и недотам познато като дълбоко заровеното червейче, родило геноцида в Руанда. Където „тези“ с едните глави в даден момент просто избиха „тези“ с другите, естествено без никой от нас, в Европа, да поеме отговорност за фаворизирането на едните заради формата на главите им… Кенийско общество за расово подобрение, 1933? Моля?! Да, това не е хитлериска Германия, това са британски лекари и интелектуалци в Кения, нещо, което във Великобритания, а и в цяла Европа и до днес се замита под килима… Индия? Близкият изток? Мандатите на Великобритания и Франция, покровителствено легитимирани от Лигата на нациите, защото това са „територии, населени от народи, които все още не могат да се самопредставляват в трудните условия на съвременния свят“? Нефелни народи. Втора класа. Тотално зачеркване на вековни цивилизации.

Черепи на жертвите от геноцида в Руанда, изложени в Мемориала Нямата. Снимка: The Dilly Lama, под лиценз за Creative Commons Attribution 2.0.

Та да се върнем в Европа. Точно защото внесеното след Втората световна война северноафриканско и близкоизточно население по намерение щяло да бъде използвано просто да свърши работа и после изхвърлено (простете силната дума), никой не мислел, че то ще вземе да остане и трябва да бъде интегрирано, включено в обществото някак си, допуснато до културните му и други блага.

Добре де, но тези хора останали. Не за друго, били достатъчно несъстоятелни, за да не могат да си позволят да се върнат. С други думи, вливайки се в работническата класа, те не можели да си позволят разточителството да пътуват. Имали покрив над главата си, имали някаква не особено високоплатена работа, но нито ресурсите, нито силите да започват живота си от нулата отново.

И така желаните нежелани се задържали в Европа. Създали семейства. Родили деца, за които поне се надявали, че ще бъдат приети като свои. Но не би. Днес не само децата им – които нямат друга родина, но и третото поколение – внуците им, които пък нямат никаква връзка с Африка или Близкия изток, на немалко места продължават да не са съвсем свои.

Уютът на радикализацията

Да се върнем сега при Ахмед, който няма какво да прави. Няма работа, колкото и да кандидатства за такава, няма училище или колеж, защото това вече го е свършил. Няма пари. Какво има? Безкрайно много изпразнено от смисъл време, в което е сам със себе си и обърканите си мисли. Не знае къде да търси вина. Вглежда се в провалените си родители, които не могат да му помогнат. Виси в интернет. Търси отговори. И сектантите го намират. Обещават му да стане герой, да им покаже на всички, стига само да бъде верен. На тях. Да се откаже от всичко, включително от безпредметния умерен ислям на родителите си, и да последва истинската, радикална вяра. Ми ей ги на, родителите му – какво са постигнали в живота? Нищо. Защото вярата им не е била достатъчно силна. Защото са предатели – предали са истинската вяра, за да се подлъжат по европейските ценности. Докато той може повече, да!

И още, Ахмед може да няма друго, но родителите му имат телевизор. По този телевизор Ахмед през ден гледа как някъде по света умират хора, без на никого да му пука. Хора на външен вид като него, макар дотогава той никога да не се е асоциирал с тях – нали все пак е германец? Белгиец? Холандец? Французин? Е да, ама не съвсем… Гневът на Ахмед расте с всеки следващ кадър.

Това – както ни казват немалко научни изследвания на радикализацията сред младежите в западния свят, е невидимата история на немалко Ахмедовци, Мохамедовци или Мехмедовци, родени в Европа, но доброволстващи в Ислямска държава. По собствените им думи. Това е и трагедията на родителите им, мълчаливо търпели дискриминация с поколения, само и само поне детето им да сполучи. За да може накрая то не само да унищожи и своя, и техния живот, но да хвърли сянка на позор върху така или иначе изстрадалата си и маргинализирана общност. Която пък ние, безотговорните и податливи на пропаганда хора, да намразим още повече, да я презрем, осмеем, да отделим децата си от нейните, да й откажем работа и равностойно заплащане. И така да създадем собственоръчно следващия Ахмед – с нож или с пушка, все едно…

Или да се опитаме да изпием горчивата чаша на общата европейска отговорност и да излезем от затворения кръг на расизма и омразата?

Източници:

Phrenology and the Rwandan Genocide, Charles Andre, Медицински факултет, Федерален университет на Рио де Жанейро, Бразилия: https://www.scielo.br/scielo.php?script=sci_arttext&pid=S0004-282X2018000400277

Race and empire: Eugenics in colonial Kenya, Chloe Campbell, Manchester University Press, 2007

Phrenology – Confrontation Between Spurzheim and Gordon – 1816, Royal College of Physicians of Edinburg: https://www.rcpe.ac.uk/sites/default/files/vol29_2.1_12.pdf

The Covenant of the League of Nations, 1924: https://avalon.law.yale.edu/20th_century/leagcov.asp

Constructing mosques : the governance of Islam in France and the Netherlands: The library of the University of Amsterdam (http://dare.uva.nl)UvA-DARE (Digital Academic Repository)

The Poisoned Well: Empire and its Legacy in the Midde East, Roger Hardy, Hurst Publishers, 2016

Radicalisation Processes Leading to Acts of Terrorism, A concise Report prepared by the European Commission’s Expert Group on Violent Radicalisation: https://www.clingendael.org/sites/default/files/pdfs/20080500_cscp_report_vries.pdf

Identity and Islamic Radicalization in Western Europe: https://www.tandfonline.com/doi/abs/10.1080/13698249.2011.600000

Radicalisation, Recruitment and the EU Counter-radicalisation Strategy: http://www.gdr-elsj.eu/wp-content/uploads/2014/02/doc2-WP4-Del-7.pdf

Home grown terrorism and Islamist radicalisation in Europe: https://www.kennisplein.be/Documents/Home_grown_terrorism_and_Islamist_radicalisation_in_Europe_-_an_assessment_of_influencing_factors__2_.pdf

Jihadi terrorists in Europe their characteristics and the circumstances in which they joined the jihad: an exploratory study, Edwin Bakker: https://www.clingendael.org/sites/default/files/pdfs/20061200_cscp_csp_bakker.pdf

Speckhard, Anne, and Ahmed Yayla. 2015. “Eyewitness Accounts from Recent Defectors from Islamic State: Why They Joined, What They Saw, Why They Quit.” Perspectives on Terrorism9 (6). http://www.terrorismanalysts.com/pt/index.php/pot/article/view/475/html

Повече по темата

Религия

Толерантност

Расизъм

Още нещо важно

За да продължаваме да търсим гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да ни подкрепите като направите дарение за „Евромегдан“ по сметката на издателя ни, фондация „БлуЛинк“