Държавата като домашен насилник Домашно насилие изображение в стила Калигхат - фолклорна арт традиция от Бенгал, Индия. Източник: Welcome Foundation под лиценз CC BY 4.0

Държавата като домашен насилник

С новините за увеличените и после замразени депутатски заплати и стоте милиона за някакво негодно за детска болница скеле, не мога да не се сдържа да отбележа, че „българският народ“ (с цялата условност на тоя събирателен образ) се отнася към „българската държава“, в лицето на правителството и институциите, както жена – жертва на насилие,  се отнася към своя насилник. Тоест, всички ние се намираме в една сложна връзка на домашно насилие с тези, които ни управляват. Не ви ли напомня „еми ние си ги избрахме“ на „еми тя си е виновна“? Ето какво още знаем за домашното насилие (и насилието над жени) и защо това е една чудесна метафора за нашето положение:

  1. Според български и европейски изследвания, във всяко трето семейство има домашно насилие – По същия начин, може да се каже, че всяко трето семейство е засегнато по някакъв начин от българската държава т.е. е директна жертва на нейното насилие (и неспособност да ни управлява). Останалите се оправяме въпреки държавата. Както знаем, това е официална статистика, неофициалната винаги е по-зле. Та, можем да заключим, че всички ние и нашите семейства/роднини/близки/приятели сме жертви на насилие от страна на „българската държава“.
  2. Домашното насилие има различни форми – физическо, психическо, икономическо и сексуално. В момента, абсолютно очевидно сме жертви на всичките му форми. Затворници сме в собствените си домове, не можем да се разходим в парка. По цял ден сме облъчвани с брифинги, броящи умрели хора, но не предлагащи никакви конкретни мерки за справяне с кризата. Налагат се някакви абсурдни глоби за малки прегрешения. Икономиката се срива. В вече има хиляди безработни (и както повечето жертви, и ние сме икономически зависими от насилника си). За сексуалното насилие – сещате се и сами. Не е спирало от години.
  3. Причините за домашното насилие/насилието над жени са патриархалната култура и джендър стереотипите. У нас е супер яко да си „пич“ и „мъжкар“ и затова по цял ден слушаме генерали, а не лекари. Тестват полицаи, но не тестват лекари. Сега са „мъжки времена“. Сега е време да се подчиняваме на заповедите (на насилника). Сега е време женичките да си стоят по къщите, да си гледат децата и къщата, и евентуално да наваксват с работата си, ако не са я изгубили вече, през нощта! Като истински майки-боркини! Докато генералите умуват по цял ден. Като „истински мъже“.
  4. Домашното насилие и формите му не са съвсем криминализирани в България – Тоест, „българската държава“ си ни насилва почти безнаказано. И го знае. Защото самата тя се погрижи да не се случат никакви прилични законови промени за борба с домашното насилие и насилието над жени през последните години.
  5. Домашното насилие е нещо нормално. То е норма. Домашното насилие и насилието над жени са истинска пандемия. Хиляди жени умират всяка година от ръката на своите партньори. А нас „системата ни убива“. Нормално е минималната заплата да е 500 лева, докато депутатската се увеличава. Нормално е да няма детска болница, докато „българската държава“ иска да си построи специална боница само за себе си. Нормално е да няма хора на протестите срещу насилието над жени, в подкрепа на медицинските сестри, в подкрепа на хората с увреждания. Насилието е норма и е нормално държавата да е насилник. Малцина от нас познават друга алтернатива. Пък и не е мъжко да живеем без строгата ръка на държавата да ни пошляпва, нали?
  6. Жертвите на домашно насилие са невидими – В България не се събира официална статистика за броя жертви на домашно насилие и насилие над жени. Събират я граждански организации и активисти от медийни материали. Но жертвите остават невидими. Точно както за държавата са невидими нашите проблеми. Невидими са всички, пострадали от лекарски грешки, от пияни шофьори, от беззаконие. За нито едно няма официална статистика.
  7. Според различни изследвания, преди да потърсят помощ, жертвите търпят домашното насилие средно по 8 години. А когато се осмелят да потърсят помощ, вече има непосредствена заплаха за живота им. Спокойно можем да заключим, че ще се осмелим да се обърнем срещу насилника си, когато сме на ръба да умрем от глад. Тоест, може би, скоро?
  8. Домашното насилие засяга всички – жертви на домашно насилие са предимно жени, да, но и мъже, от всички класи, раси, възрасти, сексуалности и т.н. Всички ние, без изключения, сме засегнати и сме жертви на насилие, упражнявано от „българската държава“.
  9. За жертвите на домашно насилие сблъсъкът с инситуциите, които по принцип би трябвало да ги защитят, обикновено е кошмарен – Тук дори няма нужда да правя паралел.
  10. Домашното насилие ескалира по време на криза, а насилниците се чувстват овластени и безнаказани – Защо си вдигат заплатите депутатите сега? Защото не можем да протестираме. Защо точно сега се реши да се хвърлят тия 100 милиона за детската болница – бъдеща гробница? Защото не можем да протестираме. Защо България иска отмяна на фундаментални човешки права по време на извънредно положение? Защото не можем да протестираме.

Това е от мен, сами сме си виновни, сами си ги избрахме. И сами повярвахме, точно както и жертвите на насилие вярват, че нищо не зависи от нас. Нямам нито поука, нито call to action в тоя статус. Просто мисля, че метафората е страхотна и реших да я отбележа. И дори май не е метафора, а сравнение.

Текстът изразява лично мнение на авторката, препечатано от личния й профил във Фейсбук с нейно съгласие.