Десният популизъм в Централна и Източна Европа се корени в неолиберализма и глобалните културни войни Жени в Полша протестират срещу посещението на Доналд Тръмп, облечени като героини от сериала "Историята на прислужницата". Снимка: Wikimedia Commons

Десният популизъм в Централна и Източна Европа се корени в неолиберализма и глобалните културни войни

В неотдавнашна статия в The Guardian, основаваща се на предстоящата им книга “Провалена светлина: равносметката”, Иван Кръстев и Стивън Холмс твърдят, че настоящият антилиберален обрат в страни като Полша и Унгария се дължи на следтрансформационната умора от неуспешните усилия за подражание на Запада след 1989 г. Докато тази тенденция „е получавала многообразие от имена – американизация, европеизация, демократизация, либерализация, разширяване, интеграция, хармонизация, глобализация и така нататък – … тя винаги означава модернизация чрез имитация и интеграция чрез асимилация “, което води до негодувание, гняв и съпротива, експлоатирани до голяма степен от десните популисти. Двамата автори се произнасят, че „богът на либерализма“ е загинал в Източна Европа най-вече заради неизпълнените обещания на западния либерализъм да трансформира посткомунистическите държави, като им помогне да настигнат Запада.

Това обяснение добре пасва на говоренето за крехката демокрация в посткомунистическите страни, но доколко е вярно? Днешните популистки лидери в региона настоятелно представят демократизацията като форма на културна колонизация и призовават за възстановяване на суверенитета в политиката, икономиката и културата в опит да мобилизират електорат. Но това ли е ключът на техните изборни успехи?

Ясно е, че различията между обещаното през 1989 г. и постигнатото две десетилетия по-късно са един от факторите, които улесниха победите на десни популистки партии в региона. Но нито връзката между двете е пряка, нито разочарованието от демокрацията е уникално само за посткомунистическия контекст.

Не съм съгласна с визията, представена от Кръстев и Холмс по три причини. Първият проблем е, че те безкритично следват популистите в смачкването на разликата между либералната демокрация и неолиберализма. Второ, те пренебрегват ролята на транснационалните ултраконсервативни мрежи и дискурси в разпространението на визията, че Западът трябва да бъде спасен от Изтока. На практика те разглеждат антилибералните тенденции като източноевропейска особеност, а не като транснационална тенденция, налична и в повечето западни страни.

Авторите са склонни да обединяват либерализма – като идеология и практика, основаваща се на свобода и равенство пред закона, с неолиберализма – като икономически режим и ценностна система, насърчаваща разюздан индивидуализъм, малка държава и упадък на социалното гражданство. Докато дефиницията на либерализма е предмет на разгорещени спорове, спокойно можем да приемем, че повечето поляци се надяваха през 1989 г. на система, близка до шведската социална държава от 1970-те, която съчетава индивидуалните свободи с икономически възможности. Това, което те получиха, обаче беше по-близо до американския модел на 1980-те, с характерната му склонност към поддържане на неравенството и гордо заявление, че отсега нататък  „всеки е сам за себе си“.

Аналогично на Янош Киш, който каза, че „това, което искахме, е гражданско общество, а това, което получихме, са неправителствени организации“, можем да заключим, че това, което източноевропейците искаха, е либералната демокрация, а това, което имат, е неолиберално управление.

Дължи се главно на това, че източноевропейците навлязоха в Запад, който вече беше дълбоко преобразен от собствените си самородни популисти. Като Маргарет Тачър, която ревностно и с голям успех прокарваше идеологията TINA (според която няма алтернатива за пазарната икономика, б. пр.). Дори в страни като Швеция социалната държава се разпадаше – краят на 80-те и началото на 90-те години в страната бяха белязани от прилагането на нови реформи в публичното управление, които доведоха до приватизация на жилищния фонд, съкращаване на системата за социално подпомагане и въвеждане на пазарната логика в отношенията държава-гражданин.

С други думи, това, от което много източноевропейци наистина са уморени, е не либерализмът, а по-скоро злият му близнак – неолиберализмът, който донесе несигурни условия на труд и живот, демонтира поддържаните от държавата мрежи за сигурност и обожестви производителността на икономиката. Поляците не презират масово Запада – всъщност при управлението на Законност и справедливост подкрепата за членството в ЕС е най-силна измежду европейските държави: 97% през март 2019 г.

Типът антиколониален евроскептицизъм, който открито изразяват мнозина десни политици, не се разпространява лесно. Тъкмо напротив, поляците вярват в проекта за европейска интеграция по-силно от германските си съседи, да не говорим за британците. Освен това удовлетвореността им от демокрацията е над средната за ЕС. Проучване на Pew от пролетта на 2019 г. показва, че 66% от поляците са доволни от начина, по който демокрацията работи в тяхната страна, докато средната стойност за ЕС е само 39%.

Тези данни съответстват на проучвания, според които новите привърженици на Законност и справедливост (които гласуваха за партията за първи път през 2015 г.) са привлечени главно от обещанията за икономически придобивки, като парични преводи за семейства с деца, наречени „Програма 500+”. Макар да са по-консервативни от средния поляк, те не изразяват никакво „негодувание към каноничния статут на либералната демокрация“ и не изглежда да се вбесяват от „политиката на имитацията“. Те просто искат пари и усещане за достойнство.

Нещо повече, Кръстев и Холмс явно не са наясно, че визията за Полша или Унгария като модел за Запада не произхожда задължително от Варшава или Будапеща, а присъства активно и в съзнанието на западни ултраконсервативни интелектуалци и активисти, които изнесоха представата за един покварен от сексуална революция и либерализъм в световен мащаб Запад. Точно като „популяризаторите на демокрацията“, които напомпаха идеи и пари в крехкото гражданско общество в региона, глобалните противници на равенството между половете, правата на малцинствата и „корумпираните либерални елити“, създадоха предни постове в страни като Русия, Полша или Украйна, с надежда за повече политически възможности в условията след преходите там. По думите на Габриеле Куби, немски социолог и свръхконсервативен идеолог: “Нов тоталитаризъм се развива под плаща на свободата (…), сега източноевропейските страни осъзнават тази тенденция и книгата ми изглежда помага за разбуждане на хората. Разрушението не стигна до тук и хората са мотивирани да му се противопоставят. Моята голяма надежда е, че тези източноевропейски страни ще станат опора на съпротивата в Европейския съюз.”

Антиколониалната рамка, използвана от Орбан или Качински, не е нито нова, нито специфична за преживялата трансформация източна Европа. По-скоро това е реторическо наследство, използвано на драго сърце от десни популисти и ултраконсерватори в най-различни контексти, за да се противопоставят на ООН, ЕС, СЗО и личности като Джордж Сорос и Бил Гейтс, сочени като новите колонизатори.

Както показахме с Агнешка Граф, тази рамка улеснява сближаването между десните популисти и националистите на различни места, защото потвърждава местното, автентичното и суверенното, без значение в коя държава или континент е то. Според нея, винаги местната култура, традиция и семейство, е застрашено и се нуждае от защита. „Антиколониализмът е популистки метадискурс, който надделява над местните особености и геополитически конфликти; той се представя като усилие за защита на обикновените хора – бедни, безпомощни, малтретирани – от мрежа на корумпирани глобални елити.

По този начин, появата на антиколониален дискурс в страни като Полша или Унгария трябва да се разглежда не само като реакция на разбирането за насилствено догонване, но и като еманация на усилията на ултраконсервативните актьори, които от десетилетия представят равенството, индивидуалните свободи и правата на малцинствата като либерално натрапничество и насилие.

Това ни довежда до третия и последен проблем със заключенията на Кръстев и Холмс: те поемат по добре изминатия път на изтъкване на спецификата на посткомунистическия контекст, като същевременно маргинализират значението на транснационалните тенденции и връзки. Но да се отричат транснационалните взаимодействия и тенденции във време, когато десните популисти се надигат не само в западноевропейски страни като Франция, Германия и Швеция, но стават президенти и в световни сили като САЩ и Бразилия, е просто налудничаво. За да разберем успеха на партията Законност и справедливост или Фидес, трябва да отчетем нарастващата опозиция срещу неолибералния режим и недоволството от начините на прилагане на либерализма на Запад, както и мобилизирането на нелиберално гражданско общество в световен мащаб.

Най-добрият пример за това колко дълбоко вградена в политиката е тази антилиберална мобилизация е Световният конгрес на семейството (WCF), организиран в „града на любовта“ – Верона – през март 2019 г. Докато основен организатор бе американският гражданин Брайън Браун, сред италианските поддръжници на WCF и „ звезди ”на събитието бяха тогавашният вицепремиер Матео Салвини, обграден от няколко министри, представляващи Лега, представителите на свръхконсервативни НПО от различни страни (включително роденият в Испания Антонио Арсуага, основател на CitizenGo – транснационална платформа с над 10 000 000 потребители, и HazteOir – тясно свързана с ултранационалистическата партия Vox), както и държавни служители, представляващи Унгария и Бразилия, заедно с католическия епископ на Верона Джузепе Зенти, представителя на Руската православна църква архиепископ Антоний (тогава архиепископ на Виена и Будапеща) и Джим Гарлоу, известен лидер на американските евангелисти.

Официалната цел на срещата беше „защита на семейството и децата“, но политическите последствия бяха очевидни, особено след предишните срещи, които се проведоха в Будапеща (2017) и Кишинев (2018). И Виктор Орбан, и Игор Додон посетиха Конгреса и дадоха благословията си за усилията на организаторите за глобализиране на ултраконсервативния дневен ред. WTC е само един пример за начините, по които глобалната културна война до голяма степен се пресича с възхода на антилиберални тенденции и десни популистки партии.

Да се вярва, че тази тенденция е просто регионална особеност, задвижвана от следтрансформационна умора и неуспехите на спонсорираната от Запада демократизация в страни, където демокрацията винаги е била крехка и „чужда“, е успокояващо. Но такава гледна точка ни пречи да видим отрезвяващата реалност, че въздействието на скептицизма спрямо либерализма върху масовата политика в Унгария или Полша може да е системно, а не изолирано.

Текстът е публикуван първо в Euro Crisis in the Press на 8 ноември 2019 и препубликуван в „Евромегдан“ със съгласие на авторката и на изданието.

Повече по темата в „Евромегдан“

либерализъм

Полша и Унгария

Още нещо важно

За да продължаваме да търсим гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да ни подкрепите като направите дарение за „Евромегдан“ по сметката на издателя ни, фондация „БлуЛинк“.