Планетата може и без нас. Ние без нея - не Графит на датския артист Miki Pau Otkjær в Хилерьод, Дания, озаглавен "Спасете планетата сега". Снимка: Уикимедия

Планетата може и без нас. Ние без нея – не

Понеже мнозина от вас не разбират на какво толкова се ядосва Грета Тунберг, нека се опитам да обясня.

Когато наскоро се развали печатната ни машина, техникът от София каза, че трябва да купим нова платка за 1500 лева.

Понеже не можем да си позволим да не работим, докато чакаме платката да пристигне, любезно го помолихме да реши проблема поне временно.

Тъй като се познаваме от дълго време, той склони да опита. Отиде до магазина за електронни елементи, купи нещо, върна се, отпоява, запоява – и хоп! – платката проработи.

Преди да си тръгне техникът изрично отбеляза, че решението е само временно и задължително трябва да си купим нова платка. И да я сменим веднага, щом пристигне. (А старата да върнем на производителя незабавно щом я сменим – така било по договор.)

След като си тръгна, един от колегите, от чисто любопитство, реши да провери какво аджеба е сменил техникът. Отиде до магазина и попита продавача, който, както се оказа, му бил личен приятел.

„Най-обикновено съпротивление. За 23 стотинки“, небрежно отвърна той.

Ето ви го: съвсем кратко, но болезнено точно описание на икономическата система, в която сме принудени да живеем през последните десетилетия.

Вместо да сменим елемент с размера на нокътя ми, който струва стотинки, сменяме цялата платка, дълга един лакът, която струва хилядократно повече.

Целта е една-единствена и е ясна на всички ни: по-големи приходи. По-големи печалби. Непрекъснат икономически растеж.

Всички нови автомобили и домакинска техника (а напоследък – и доста машини за производство) са проектирани на принципа на така наречения „planned obsolescence“: развалят се почти в същия миг, в който изтича гаранцията им.

Само дето планетата, с която разполагаме, има ограничен капацитет. И ние скоростно и безмилостно се приближаваме към него.

Откакто (преди година) Китай категорично отказа да приема въпросните ненужни платки и да ги заравя в безкрайните сметища, с които е осеяна територията му, индустриалният запад отчаяно търси други ентусиасти, дето са склонни да приемат срещу съответното заплащане трилионите тонове боклук, произведени всяка година. Не спира да търси – и ни най-малко не го е еня какво се случва с планините от отпадъци от мига, в който напуснат палубата на кораба (един от въпросните ентусиасти е широко известният собственик на „Брикел“ и „Марица изток“ г-н Ковачки, на който половин България му сърба попарата).

Понятието „икономически растеж“ е една от най-повтаряните мантри на нашето съвремие: само допреди няколко месеца всички държави по света (без изключение) го поставяха в основата на ежегодните си бюджети с разбирането, че без растеж няма прогрес, няма развитие.

Глобалното затопляне и гигантските количества въглероден диоксид, които отделяме и които променят климата на планетата, са подмножество на този проблем. А време просто няма: по всичко личи, че само до няколко десетилетия климатичните промени вследствие на човешката намеса ще станат необратими и ще доведат до катаклизми, каквито днешното човечество не познава и не е подготвено да посрещне.

През май 2019-а Нова Зеландия стана първата страна (и единствена засега), която отказа да включи термина „икономически растеж“ в бюджета си, и го замени с понятието добруване, „well-being“.

С други думи, вместо на непрестанния стремеж към производителност и икономически растеж, Нова Зеландия залага на цели като развитие на общностите и културните взаимовръзки, на добруването, споделено по справедлив начин с идните поколения.

Това е то.

На думи звучи просто. Но на дела е непосилно трудно. Поне засега.

Зная, че ви сърби отвътре, но моля ви, спрете да хихикате по адрес на Грета Тунберг, спрете да обяснявате, че имала Аспергер, че била лоша актриса, че изглеждала като зомби, че била продукт на свръхамбициозни родители, че първо да вземела да си доучи, пък полсле да давала акъл на възрастните – и тем подобни неуместности.

Това дете, с всичките си странности и очевидни човешки недостатъци, е единствената ни надежда да се опомним. Единствената ни надежда да влезем отново в ролята на „венеца на божието творение“, на (уж) едичкото същество на тази планета, надарено с ум, разум и чувства.

Планетата може и без нас. Ние без нея – не.

Коментарът на Манол Пейков първо е публикуван на 24 септември 2019 г. в неговия профил във Фейсбук.

Повече в Евромегдан за: климатична криза

Още нещо важно:

За да  продължаваме да търсим гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да ни подкрепите като направите дарение за „Евромегдан“ по сметката на издателя ни, фондация „БлуЛинк“.