Затвор след свободата SIE - центърът за задържане на мигранти от затворен тип в Тарифа./ Снимка: Нанси Борисова/ Евромегдан

Затвор след свободата

Мнозина от хората, прекрачили прага на Европа без документи в търсене на спасение, попадат в центрове за настаняване от затворен тип. Условията там често са неприемливи, а на мигрантите се отнема и малкото, което им е останало – правото на свобода.

Андрес Де Ла Пена от Асоциацията на правата на човека на Андалусия – APDHA, е един от малкото, които имат право да влизат в центъра за задържане на мигранти от затворен тип в Тарифа, Испания – веднъж на всеки 15 дни. Мястото, за което разказва, е като малко островче в морето, до което се стига по тънка пътечка. Вътре са настанени мигранти. Трудно е да се определи точният им брой, тъй като се сменя постоянно.

Там жени няма. Преди са били приемани, но практиката е прекратена, тъй като сега условията в центъра са много лоши. Едно от условията в SIE, както наричат центровете за задържане, е да няма настанени малолетни, но Де Ла Пена е ставал свидетел и на такива случаи. В центъра в Тарифа хората са разделяни по националности, а сред мигрантите са настанявани и чужденци, обвинени в тежки престъпления, които чакат да бъдат депортирани. От ADPHA многократно са подавани сигнали, че тази практика е недопустима, но последствия няма.

Центърът се намира в морето, затова вътре е студено и ветровито. Снимка: Нанси Борисова / Евромегдан

„Какво мисли обществото за теб, когато веднъж излезеш от такова място, как то ще те приеме“, възмущава се Де Ла Пена. Разказва още, че случаите на насилие там не са рядкост. „Проблемът е, че в момента, в който сигнализират за нещо такова, и невинните, и виновните веднага са депортирани, затова предпочитат да мълчат.“ По думите му, има случаи на наранявания, но причината за тях, не може да бъде доказана, тъй като няма камери.

През зимата в центъра става много студено, защото сградата е в морето и вятърът е изключително силен. Веднъж дори се наложило да призоват настанените да се доближат един до друг, за да се топлят, тъй като дрехите, които са им осигурени, не са предвидени за чак толкова сурови условия, разказва Де Ла Пена. Казва още, че в някои от центровете, вратите се заключват от външната страна: „При случай на пожар, как ще отворим?“ В тоалетните също нямало никакво уединение и много хора са се оплаквали, че всеки може да ги види. Наложило се е от ADPHA да се обърнат към съдия, за да се направи ремонт на тези помещения, допълва правозащитникът.

В Испания има 8 такива центъра за задържане от затворен тип, като този в Тарифа е допълнителен. Едва 10% от миграционния поток към страната влиза през региона на Андалусия. В центровете там се помещават предимно мароканци, а представителите на държавите на юг от Сахара, са разпределяни на други места, но не и в тези центрове. Това е последствие от огромната вълна от мигранти, пристигнали миналата година, като центровете не са имали достатъчен капацитет, за да ги приемат.

Според европейското право, в тези центрове за задържане мигрантите трябва да останат за определен срок от време, като всяка държава може да реши колко дълъг да е този период. В Испания това решение е познато още като „Закон на срама“. Там срокът е 2 месеца – 60 дни. Това означава, че правителството разполага със същото време да даде на хората документи, да ги депортира или да ги остави свободни на испанска територия. Депортациите в Испания се решават от съда, като зависи какви са отношенията между страната домакин и страната на произход. Андрес разказва, че процедурата при мароканците е най-лесна и те най-бързо биват депортирани. И тъй като това са хора, които така или иначе са отписани от системата, никой не се интересува в какви условия живеят.

Сходни проблеми

У нас нещата стоят по сходен, но и малко по-различен начин. Центровете за задържане от затворен тип са два – в Бусманци и в Любимец, с общ капацитет около 700 души. Настанените там могат да прекарат между 6 и цели 18 месеца в зависивост от обстоятелствата. По данни от последния доклад на Европейския комитет за предотвратяване на изтезания и нечовешки деградиращо отношение или наказание за България – условията в центровете у нас са далеч от приемливите.

Документът алармира за спорадични конфликти на тези места, защото хора с различни националности, култура и език са принудени да живеят в общи помещения с почти никаква поверителност. Общите тоалетни са спукани и мръсни, а жителите на центровете са заключвани през нощта, което ги принуждава да използват бутилки или кофи или да извършват нуждите си през прозорците. Местата са недостатъчно отоплени, няма обувки и дрехи, съобразени със сезона. Медицинското оборудване се състои предимно от антибиотици с изтекъл срок на годност, а достъпът до специализирана помощ е силно ограничен. Според доклада, липсват още подходящи медицински досиета, а психиатричната помощ се осигурява само при спешни случаи.

В отговор на запитване на Евромегдан, от дирекция „Миграция“ на МВР посочиха, че помещенията са обособени според пола: мъжко отделение, женско отделение (за настаняване на жени и за семейства), а хората с хронични или други или други състояния, които се нуждаят от лекарско наблюдение, се настаняват в медицински стационар към Специалния дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ).

„При настаняването на чужденците се съблюдава те да бъдат настанени в спални помещения с лица от тяхната националност и религиозна принадлежност. Годишно през домовете на дирекция „Миграция“ преминават чужденци от средно 40-46 националности, с различни култури, обичаи и традиции, често говорещи на различни местни диалекти, независимо от еднаквата им националност. Нереалистично е да се осъществи самостоятелно настаняване на чужденците по всички индивидуализиращи критерии“, твърдят от дирекцията.

Поясниха също, че охранителната дейност се осъществява от полицейски служители на непрекъснат 24-часов режим на работа, като през нощта помещенията се заключват от съображения за сигурност. „При необходимост от ползване на санитарите помещения или възникване на проблемна ситуация (например нужда от медицинска помощ), чужденците винаги могат да се обърнат към дежурните полицаи на съответния пост.“

Информацията от дирекцията се разминава и по отношение на медицинските грижи и психиатричната помощ в центровете. За разлика от посоченото в доклада, от МВР посочиха, че на чужденците се осигурява непрекъснато 24-часово медицинско обслужване в Медицинските служби в домовете.

„Чужденците преминават задължителни медицински преглед, както при настаняване, така и при освобождаването си от дома. Освен тези задължителни прегледи медицинските специалисти оказват помощ на всеки настанен чужденец, който се обърне към тях за провеждане на медицински преглед или по преценка на компетентните служители.“ Според информацията от агенцията, на медицински преглед се подлагат и чужденци по предложение на служителите в дома, „които работят ежедневно с тях и имат наблюдение върху тяхното здравословно състояние“. Резултатите от медицинските прегледи се отразяват в амбулаторни листове, които се съхраняват в персоналното досие на всеки чужденец, заедно с други медицински документи, представени от самия чужденец или създадени по време на престоя. „От медицинска служба се водят амбулаторни журнали, където всяко едно от посещенията на настанените чужденци се отразява. Определя се диагнозата и се вписва назначеното лечение“, се казва още в официалната позиция на дирекцията.

Според информацията, случаите на лица с психиатрични проблеми се консултират със специализирани лечебни заведения за психиатрична помощ. В практиката на СДВНЧ има случаи на провеждано стационарно психиатрично лечение на настанени чужденци, като след стабилизиране на състоянието, поддържащото лечение продължава в СДВНЧ под надзора на медицинските лица и при периодично наблюдение от психиатър.

Наличието на преводач е много важно, но такъв в повечето случаи липсва. „Преводачът е от съществено значение, за да направи връзката между лицето и администрацията или между човек и лекар“, допълва Диана Даскалова от Център за правна помощ „Глас в България“, която работи по случаите на хората в центровете. Това е една от малкото организации, които имат право да посещават центровете с ограничен достъп и да се борят за правата на хората, затворени там.

Център CATE в Алмерия, където са настанени спасените мигранти веднага щом стъпят на испанска земя. Снимка: Нанси Борисова / Евромегдан

Затворени врати

Дали заради многото пропуски в системата или заради твърде строгия режим, повечето неправителствени организации нямат право да влизат в центровете и в Испания, и у нас. А тези, които все пак имат разрешение, са оторизирани само да предоставят услуги.

През 2017 г. представители на Human Rights Watch опитват да влязат в центъра в Тарифа, но още тогава им е отказан достъп, като получават право само да се срещнат с представители на персонала в центъра. Де Ла Пена разказва още, че от Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) не са опитвали да проверяват лично какво се случва, тъй като се смята, че техните усилия са съсредоточени при самото влизане на мигрантите на границата, където ги отвеждат в центрове за няколко дни на прегледи.

Всички мигранти, пристигнали на испанска територия, най-напред са настанявани в центрове за задържане CATE в рамките на 72 часа, където получават медицинска грижа. След това са премествани в SIE. Там те получават правна помощ, която би трябвало да изглежда така, както изглежда задържането на всеки испански граждани. По думите на Андрес Де Ла Пена това далеч не е така.

“Събират ги на групи от по 10 души и им изпращат по един адвокат и един преводач. Адвокатът обяснява само на един от мигрантите, а неговата работа е да интерпретира на останалите с помощта на преводача. В повечето случаи тези хора дори не са от една националност. Обяснява се на френски или арабски, защото това е най-често говореният език в тези страни.“

Според Де Ла Пена, хората в повечето случаи изобщо не разбират за какво става дума, най-вече защото са под стрес и защото до преди броени часове са поставили живота си в риск, за да прекосят морето. „Можеш ли да им говориш за права в такъв момент“, пита се правозащитникът. Допълва, че друг голям проблем е използването на мобилни телефони. Един от големите успехи на ADPHA е, че са договорили „затворниците“ да имат достъп до мобилните си телефони по 2 часа на ден, защото са напълно изолирани от близките си.

Андрес Де Ла Пена, обяснявайки защо тази мярка е неефективна, намирайки се пред старата постройка, където са затворени мигрантите. Снимка: Нанси Борисова / Евромегдан

Карикатура на справедливостта

Според Де Ла Пена и ADPHA, целта на затворените центрове е да намалят имиграцията, тъй като близо 50% от задържаните на тези места в Испания получават заповеди за депортация, а останалите са оставяни на улицата без документи и без възможност да работят. Те са поставяни в ситуация, в която отново могат да бъдат депортирани по всяко време. „Всичко това се случва, защото испанското правителство няма време да се справи с процедурата само за 60 дни, но след този период не може и да ги задържа в центровете. Тоест няма случай, в който на мигрант да е позволено да остане легално в страната дори и след тези 60 дни“, обяснява Де Ла Пена.

България прилага удължена процедура, която представлява принудително затваряне на хора за един не малък период.

“Преди да се стигне до крайната мярка на задържане, в която се нарушава основно човешко право – правото на свобода, трябва да са изчерпани всички други алтернативи, които законът предвижда. Правото на свобода е основно човешко право и то не може лесно да бъде ограничавано“, категорична е Диана Даскалова. Наскоро тя и нейните колеги разработиха Доклад за прилагане на индивидуализирани алтернативи на задържането на мигранти в България.

В него те предлагат case management като ефективен холистичен подход при случаите на имиграционно задържане. Методът се базира на подкрепа на човека, която се състои не само от правна помощ, но и от други форми на комплексно асистиране. По този начин той се насърчава да държи връзка с екипа и с миграционните власти. „У нас има различни институции, които отговарят за всяка част от живота на тези хора, а идеята на case мениджъмнта е да има координатор, който да бъде връзката между държавните институции и човека, както и между различните общности“, пояснява Даскалова.

На прага на нищото

В Испания законът предвижда придобиване на легитимност за мигранти, които са прекарали поне 3 години в страната. Ето защо повечето от тях бързат да се регистирарат в библиотеки или ревниво пазят документите си за влизане като билет към свободата.

„Това е ситуация, в която оставяме тези хора на улицата и е страхотна почва за експлоатация. Ако имаме огромна маса от незаконни жители в страната, работещи в сивия сектор, това подкопава заплатите и на законните“, разказва с негодувание Де Ла Пена. Допълва обаче, че има и позитиви: „Добре е за компаниите, освен това всеки мигрант допринася за икономиката – ходи и пазарува в нашите магазини, за управляващите това е достатъчно“.

Според ал. 44 от Закона за чужденците, задържането не е задължително да се използва като метод за изпълнение на връщането. Предните алинеи на закона дават алтернативи, ако лицето не може да се върне веднага в страната или не желае доброволно да се върне, каквито са повечето случаи. На снимката – адв. Диана Даскалова от Центъра за правна помощ – Глас в България. Снимка: Център за правна помощ „Глас в България“

Междувременно в България все още няма законова норма, по силата на която хора, които са живели тук и не могат да бъдат депортирани, да получат документ докато са в държавата ни. Не могат нито да закупят, нито да наемат жилище. Законът за здравното осигуряване не включва разпоредби, които се отнасят до недокументираните чужденци и на практика те са изключени от държавното здравеопазване и са оставени да поемат разходите си за всякаква медицинска помощ.

„Качеството на бежанската ни система и несъответствията на европейските стандарти е един огромен инструмент за принуждаване на хора да остават в състояние на нерегламентираност и проблематичност. Не е в интерес на държавата, на националната ни сигурност да има една макар и не толкова голяма, но систематично нарастваща група от хора, които са в нерегулярен статут и нямат достъп до пазара на труда, до здравеопазване, до основни услуги“, коментира Даскалова.

Хиляди хора, изпълнили мечтата си да стигнат до Европа, са принудени да се борят за всободата си. Затворени от външния свят като герои от романа „Граф Монте Кристо“, им остава да си припомнят думите на Едмон Дантес: „… до деня, когато Господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост се включва в тия две думи: Чакай и се надявай!“.

След публикуването на статията получихме отговор на запитване до дирекция „Миграция“, в което се посочва, че не е възможно да се предостави достъп на журналист до центъра в Бусманци, тъй като той е от затворен тип без възможност за посещения от трети лица.

 

Настоящата публикация е изготвена със съдействието на Minority Rights Group.

Повече по темата в „Евромегдан“

миграция

Още нещо важно

За да продължаваме да търсим гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да ни подкрепите като направите дарение за „Евромегдан“ по сметката на издателя ни, фондация „БлуЛинк“.