Нежеланите деца на Мелиля

Останали с нищо за губене, освен живота си, много марокански деца преплуват опасно дълго разстояние, за да стигнат до бреговете на Мелиля. Веднъж стъпили на испанска територия обаче, бързо разбират, че все още не са намерили спасение.

Омар и приятелите му играят футбол на плажа, но отстрани няма кой да ги аплоадира за всеки отбелязан гол. Играта приключва, но никой не им се кара веднага да се прибират вкъщи, защото са потни. Досадната рутина за повечето деца е непознато блаженство, защото нямат дом и кой да ги потърси.

Всеки от тях е прекосил границата между родината Мароко и Мелиля – автономен испански град на Африканския континент. Споделят за различни, но еднакво опасни и нелегални пътища към Мелиля – чрез подкупи, укриване в коли, прескачане на 6-метрова ограда с бодлива тел или плуване. Опитът да преминат легално води до безпощаден бой от страна на мароканските гранични власти и връщане обратно в южната част на страната.

За децата на Мароко Мелиля била блян, но веднъж стъпили на испанска територия, те разбират, че са хвърлили всичките си сили, за да се озоват в нова клетка.

Децата под 18-годишна възраст са много – останали сираци и дошли в Мелиля, рискувайки живота си, за да бъдат оставени на произвола. По-малките от тях споделят, че има център за временно настаняване на непълнолетни в града, но там не се чувстват добре и предпочитат да споделят съдбата на по-големите. Длъжностните лица в центъра имат друга позиция – според тях, децата бягат от там, защото имат ясна цел – да се доберат до някой ферибот и да избягат в Европа. Момчетата се грижат един за друг като семейство, а понякога работят в супермаркети срещу храна или пари. За всеки от тях Мелиля била блян, но веднъж стъпили на испанска територия, те разбират, че са хвърлили всичките си сили, за да се озоват в нова клетка.

Нора е изоставена от майка си, когато е била съвсем малка. Не познава баща си. Когато е на 10 години леля ѝ подкупва един от граничните полицаи, за да я отведе от Мароко в Мелиля. „Тогава не знаех какво е да мечтаеш“, казва тя. Настанена е в център за деца мигранти, където я малтретират постоянно заради произхода й. Днес има две деца и продължава да живее в Мелиля. Развадена е, защото съпругът ѝ също я насилвал. Сега мечтае само децата ѝ да получат образование. Децата на мигранти, родени на територията на Мелиля, обаче нямат право на образование в испанските училища. Снимка: Нанси Борисова / Евромегдан

В града се наблюдава сериозен расизъм към мароканците. Децата споделят как бегълците от страните на юг от Сахара са добре дошли, но не и мароканците. А този двоен аршин ги изхвърля от всяка система. Не могат да посещават училище, макар повечето от тях да знаят испански. Дори децата на мигранти, родени на територията на Мелиля, също нямат тази възможност. Според Лаура Серано, адвокат от испанската комисия за бежанците CEAR, това са лица, които не могат да бъдат припознати като жители на Мелиля.

„Те нямат документи от Испания, а само такива, че идват от Мароко. Заради договорите с Мароко, те имат право да идват всеки ден в градовете Сеута и Мелиля и да си тръгват, но никога не може да имат къща тук, защото не могат да докажат, че е тяхна, не са регистрирани никъде. За нас те просто не са жители на Испания. Ако бяха хора, търсещи убежище, щяха да имат право да учат испански и да фигурират в системата“, допълва Серано. На практика обаче никой от тях не би могъл легално да потърси убежище, заради строгите мерки от страна на мароканските власти. В Мелиля уроците по испански се преподават от частна институция на монахини, която работи само с хора от CETI – временен център за престой на мигранти, а повечето мароканци бягат от там в опити да се качат на лодките. Като основна причина за бягството, момчетата посочват проявите на расизъм към тях в центъра и в града като цяло. На теория им е предоставена възможност за образование и според властите вината е на самите младежи, че не искат да се възползват от нея.

Борбата към следващия затвор

Остава само един път – през морето. Повечето от тях опитват всеки ден да прескочат оградата към пристанището. Там чакат с часове, като се крият зад колите. Когато моментът настъпи и видят, че някой кораб се приготвя да отплава, прескачат последната ограда с бодлива тел и започват да плуват с надеждата да се доберат до въжето и да намерят спасение. „Да, много е, но нямаме други опции“, казват децата за разстоянието, което трябва да преплуват. По-малките от тях са по-усърдни, големите са вече уморени да опитват. Честите схватки с полицията ги тласкат още повече към ръба, защото в противен случай ще бъдат депортирани. На много от тях това вече се е случвало, но са доплували нелегално обратно в Мелиля.

Едно от момчетата внимателно оглежда хоризонта около пристанището за полицаи и се опитва да прескочи оградата, за да се добере до корабите. На метри от него се намира един от най-скъпите барове в града, където хората се вихрят в ритъма на поредния танц. Снимка: Нанси Борисова / Евромегдан

Тези момчета далеч не са светци. Пушат трева почти постоянно и крадат храна от магазините, когато се налага. Мнозина от приятелите им отдавна са на дъното на морето, но те не спират да опитват. Повечето имат роднини в Испания. Искат да отидат в Барселона, защото обичат футбола и мечтата им е да станат футболисти, но никой от тях няма реалистична представа какво представлява животът в Европа и с какво ще се занимава, когато отиде там.

„Най-голямото предизвикателство пред нас при работата с бежанци, мигранти и търсещи убежище са техните очаквания“, казва Лаура Серано, която работи в Центъра за временен престой на мигранти в Мелиля. „Те мислят, че Европа е рай, където всичко се случва лесно и няма нужда да учат език или да си търсят работа. Разбира се, има и такива, които много бързо научават испански и започват да се вписват в обществото, но трябва да са наясно, че трябва да положат усилия.“

Бяла лястовица от Севера

Серано обаче не е сама в тази битка. През септември в Мелиля пристига сестра Аулелия, която да се грижи за бездомните деца. Работила е като медицинска сестра, но когато я пенсионират, решава да продаде къщата си и повечето си дрехи и да отиде в северната част на страната, за да потърси възможности за доброволческа работа. Там се среща с организация, която работи по цялото южно крайбрежие на Испания, дори Мелиля и Сеута. Целта е да се повиши уведомеността за проблемите с миграцията. На всеки 3 месеца се изпращат доброволци, които се грижат за децата на улицата. Аулелия обаче буквално се влюбва в тях и рещава да остане за постоянно.

Тя има собствено семейство, но нейните деца знаят, че  няма да им остави пари, когато почине, защото всичките й средства отиват при бездомните момчета. Сега живее под наем в стая от къща в центъра на Мелиля. Благодарение на пенсията си може да си позволи поразвалена кола, с която да ходи до Мароко и където още се налага.

Аулелия започва да се среща с децата на плажа, защото полицията не ходи там, за да не всява смут у обикновените жители. Казва, че за младежите това е момент на споделяне на проблеми, мечти, идеи. „Те не идват редовно, но когато имат нужда, знаят, че аз ще съм там от 3 до към 6 следобед.“

Най-често им помага в здравословен план за различни наранявания и порязвания, но когато дошла през септември ситуацията била напълно извън контрол, защото повечето от тях имали различни инфекции. Според Аулелия, голям проблем е, че и повечето от тях са навършили 18 и по закон нямат право на медицински грижи в Испания, освен на спешна помощ. Освен,че ги води на лекар, възрастната жена помага още с разговори и напътствия. Предупреждава ги да изхвърлят фасовете си в кошчето за отпадъци и да си вземат душ на плажа преди да отидат обратно на улицата.

Няма ликуване и прегръдки – само прокрадваща се радост, че още един е оцелял

Някои я наричат тяхна баба, Омар пък казва, че е втората му майка. „Никой освен нея не идва толкова близо до нас“, казва един от станалите. Тя е връзката им със света. Всяко от момчетата използва нейния телефон и има собствен акаунт във фейсбук.

Мрежата не само им помага да избяат от реалността, но понякога им дава и ценна информация. Разбират, че още един от приятелите им е доплувал до лодката и вече е добре. Няма ликуване и прегръдки – само прокрадваща се радост, че още един е оцелял.

Скъпите тапи за уши на ЕС

През 2018 г. най-много от хората, потърсили убежище в Мелиля, са от Сирия, Палестина и Йемен. Цифрите за цяла Испания от изминалата година са най-високи за Венецуела, Колумбия и Сирия. Според една от седмичните справки на ВКБООН от края на юни обаче, 27% от мигрантите, дошли в Испания от януари до май 2019 година, са от Мароко. Въпросът е дали местните власти са уведомени за така наречените „избутвания“ (pushbacks) от страна на мароканската гранична полиция и дали правят нещо по въпроса. Според Мароко, това е наичнът за усвояване на 148 000 евро, които ЕС даде на страната за „преодоляване на мигрантската криза“. Нещо повече –  Испания ще отдели още 30 000 евро за Мароко, които не бяха предвидени в бюджета, поради идентични причини. На практика обаче това, което прави южната съседка на ЕС, е да малтретира мигрантите и бежанците и да не им позволява легално да се доберат до границите на съюза (освен в случаите, когато влизат с временна виза и остават на територията на ЕС и след нейното изтичане). Докато ЕС не следи как точно се изразходват парите на европейските граждани, продължават да се чуват истории за системно насилие, а много деца кто Омар не могат да имат привилегията на други просто да отидат на училище.

–

Настоящата публикация е изготвена със съдействието на Minority Rights Group.

Повече по темата в „Евромегдан“

миграция

Още нещо важно

За да продължаваме да търсим гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да ни подкрепите като направите дарение за „Евромегдан“ по сметката на издателя ни, фондация „БлуЛинк“.