Да си построим държавност
Снимка: WilliamCho / Pixabay (CC0)
Историята с лекаря и застреляния обирджия е всичко друго, но не и черно-бяла. И ми се струва, че колкото повече се изясняват фактите по случая, толкова по-цветна и нюансирана ще става. И толкова по-нееднозначна.
Колкото и да нямаме вяра в прокуратурата, нека я оставим да си свърши работата (за която ние сме я наели и пак ние ѝ плащаме), пък едва след това да раздаваме правосъдие и да вдигаме лозунги.
А иначе никак не съм изненадан от гигантския брой на хората, излезли на митинг в подкрепа на лекаря. Те са там най-вече заради самите себе си.
Необходимостта от защита и сигурност е една от най-базовите човешки потребности. Ала въпреки главоломно нарастващия през последните години бюджет на родната полиция, българите се чувстват по-незащитени отвсякога. Вярата в институциите е напълно ерозирала, думичката „справедливост“ е на път да изгуби смисъла си.
Фактът, че хиляди хора се втурнаха да защитават човек, застрелял друг човек, свидетелства за почти пълното обезсилване и фактическото обезмисляне на социалния договор, който лежи в основите на самото понятие за държавност
Фактът, че хиляди хора се втурнаха да защитават – и то не от кого да е, а от собствената ни държава! – човек, застрелял друг човек (при това без дори да дочакат обнародването на обстоятелствата около случая), е сам по себе си дълбоко обезпокоителен. Той свидетелства за почти пълното обезсилване и фактическото обезмисляне на социалния договор, който лежи в основите на самото понятие за държавност.
Ясно е като бял ден: ако държавата не защитава гражданите си, те рано или късно изземат тази й функция и намират начин да се защитават сами. Ако държавата не раздава правосъдие, на власт идва уличното правосъдие. Известно още като „закона на джунглата“: на улицата оцелява най-силният, най-адаптивният, най-безпардонният, най-безскрупулният.
Аз не искам да живея на такова място. Искам държава, която да защитава правата ми и личното ми достойнство. Не искам да свивам рязко вдясно всеки път като видя в огледалата как някое черно BMW ми се качва на калобраните и ми мига застрашително, защото ако не свия после ще ми засече пътя и отвътре ще излязат четири момчета с бухалки. Не искам да се изнизвам като бито куче от ресторанта, когато всички по околните маси запалят цигари в десет вечерта, а управителят вдига рамене и ме гледа лошо. Не искам да крия зареден пищов с рязана цев под възглавницата си и да спя с едно отворено око.
Искам да живея на място, където почтеността, труда и таланта се уважават. На място, където мога спокойно да отгледам децата си като честни и отговорни хора.
Ако и вие го искате, начинът е един-единствен: да си го построим сами.
Това няма да се случи като вземаме правосъдието в свои ръце, нито като подкопаваме вярата в институциите – а като правим всичко, на което сме способни, за да възстановим доверието в тях.
–
Коментарът на Манол Пейков първо е публикуван на 5 март 2018 г. в неговия профил във Фейсбук.
Повече в Евромегдан за: законност и сигурност
Още нещо важно!
За да продължаваме да търсим гласовете и гледните точки на хората, които все по-рядко звучат в масовите медии, и да отстояваме етичните, демократични и професионални стандарти на журналистика в обществен интерес, имаме нужда от самостоятелност. Можете да ни подкрепите като направите дарение за „Евромегдан“ по сметката на издателя ни, фондация „БлуЛинк“.
