Смъртоносно бездействие
Потресени от поредните случаи на показни и предизвестени убийства на жени, неправителствени организации, обединени в Алианс за защита от насилие основано на пола, изискват от държавата в срок до 15 октомври да предприеме спешни и ефективни мерки срещу домашното насилие. На фона на тревожната статистика за броя на жертвите у нас, Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба срещу насилието срещу жените и домашното насилие все още не е ратифицирана, а същестуващото законодателство се оказва неефективно. Междувременно много жени, изживели кошмар в домовете си, обръщат поглед към институциите с последна надеждата за спасение.
Произволно ще я наречем Мария. В началото на 30-те си години с малък син, вече почти година тя живее в неизвестност. Укрива се, дори от най-близките си, за да спаси себе си и тях от насилника си. И да остане жива. Грижливо крие следите си след жесток побой – връхна точка на дълги години на физическо, психическо и словесно насилие, и многобройни неуспешни опити да излезе от този кошмар.
Удряна, обиждана, заплашвана, младата жена дълго време мисли, че всичко това е частен случай: “Мислех, че е лично отношение, а то се оказа, че не е лично”. Когато влиза в контакт с неправителствени организации, работещи в сферата на насилието, основано на пола, разбира, че става дума за масова практика.
Една от четири
Според глобално проучване на Световната здравна организация (СЗО) от ноември 2016 г., 35% от от всички жени са преживели физическо и/или сексуално насилие, извършено от техния партньор, а 40% от убийствата на жени са извършени от техен интимен партньор от мъжки пол. Всяка четвърта жена в България е станала жертва на някаква форма на домашно насилие, жегва иначе сухата статистика у нас.
Когато получава благодарност за смелостта да говори за случилото се, Мария отговаря, че няма друг избор. Ситуацията, в която се намира, е “на живот и смърт”, както сама я определя. Притеснена за живота на детето и близките си и най-вече за собствения си живот, не се предава, опитва се да живее в настоящето, въпреки опашката от спомени. Но признава, че няма смелостта да прави планове за бъдещето: “Не мога да мечтая, защото не съм си решила проблема и това е години наред”. Треперещият й глас е в пълен контраст с решителността в очите й. Погледът й не бяга в пространството наоколо, пронизва с категоричния и сковаващ извод за единственото спасение, на което се надява: “Ако държавата не предприеме нещо, аз не знам колко ще живея”.
Ако държавата не предприеме нещо, аз не знам колко ще живея
След поредния случай на предизвестено убийство на жена от нейния съпруг на 18 август в София – поредното широко отразено в медиите и вероятно едно от многото извън общественото внимание, организациите от Алианса за защита от насилие основано на пола отново посочиха големия проблем на домашно насилие в България. На пресконференция на 30 август 2017 г. в София представители на Алианса се обявиха против насилието срещу жените и бездействието на институциите. “Настояваме за поемане на отговорност от държавата за ширещата се безнаказаност и нарушения на човешките права на жените”, заяви Геновева Тишева, председател на Алианса.
Тишева отбеляза, че трябва да се работи не само за това да се решат конкретни случаи на домашно насилие, а да се работи за това да не се случват такива в бъдеще, и очерта приоритетите, по които държавата трябва да действа незабавно.
Осезаеми липси
Според експертните неправителствени организации, преди всичко държавата трябва да предприеме незабавни действия за ратифициране на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба срещу насилието срещу жените и домашното насилие. Известната още като Истанбулска конвенция е най-високият и надежден регионален стандарт за защита срещу насилие срещу жените във всичките му форми, съобщават от Алианса за защита от насилие основано на пола. Документът изисква от ратифициралите я държави да приемат специално законодателство или да засилят съществуващите закони в тази област, както и да осигурят за пострадалите специализирани услуги – консултативни центрове, кризисни центрове, подслони и специализирани телефонни линии.
Експертите от Алианса определят документа като най-високия стандарт, които държавите трябва да прилагат, за да гарантират сигурността на своите граждани и твърдо заявяват, че българските граждани също заслужават тази защита. “Всяка смърт е красноречива индикация, че държавата не си е свършила работата“, категорична е адв. Албена Койчева от Българския център за джендър изследвания и посочва необходимостта от по-строги и неизбежни мерки спрямо насилниците.
До момента Истанбулската конвенция е ратифицирана от 24 страни членки на Съвета на Европа, включително от почти всички балкански държави. Подписана на 21 април 2016 г. Конвенцията все още не е ратифицирана от България и принципите й все още не са в сила у нас. Организациите от Алианса определят забавянето на ратификацията като неоснователно и настояват в срок до 15 октомври държавата да е предприела необходимите действия в тази насока – решение на Министерския съвет и гласуване на закон за ратификацията в Народното събрание. “Нямаме време да чакаме, вижте какво се случва”, алармира Геновева Тишева. Организациите от Алианса отбелязват, че приоритетното ратифициране на Истанбулската конвенция е свързано и с държавния бюджет, така че необходимите разходи да бъдат взети предвид в бюджета за следващата година. В противен случай ще се стигне до поредното отлагане.
Жертва на рецидивист, Мария не успява да опази себе си и близките си с помощта на предвидените от закона мерки. Преди няколко години решение на районен съд ѝ отнема правото на заповед за защита. Малко след това подава сигнал в прокуратурата и получава ограничителна заповед, която не е в състояние да ограничи насилника й. Нито да спре агресията му. При последния случай на побой през миналата година е напълно обезверена, че ще получи ефективно съдействие от страна на държавата.
Експертите отбелязват, че и сега съществуващото законодателство у нас – приетия през 2005 г. Закон за защита от домашно насилие, само по себе си е добра основа, в която обаче се наблюдават системни проблеми. Адв. Даниела Горбунова от Българския център за джендър изследвания отбелязва, че става дума за граждански, а не наказателноправен закон – домашното насилие не е обявено за престъпление, а максималното, което могат да получат пострадалите, е заповед за защита. „Такива заповеди за защита са получили убитите жени – едната е имала шест заповеди, другата е имала четири заповеди, и си задаваме въпроса достатъчно ли е това и могат ли тези актове на съда да пазят жертвите“, риторично пита Горбунова.
Адвокатът посочва, че чл. 296 от Наказателния кодекс (НК) криминализира не самото домашно насилие, а неспазването на заповедите за защита от страна на извършителите, и горчиво посочва, че ако полицията и прокуратурата бяха реагирали със задържане и повдигане на обвинение, вероятно нямаше да се стигне до трагичен край. Едновременно с това прокурорите често се колебаят дали става дума за нарушение или не, „през това време хората просто се убиват“.
Освен действия за ратифициране на Истанбулската конвенция, до 15 октомври членовете на Алианса очакват ефективни промени и в сега съществуващото законодателство. От януари т. г. в Министерството на правосъдието отлежава внесен пакет с предложени промени, отбелязват експертите. Геновева Тишева обобщава, че приоритетните промени включват криминализиране на домашното насилие във всичките му форми, засилване на наказателната отговорност за по-тежките форми на физическо насилие, криминализиране на системното упражняване на психическо насилие, гарантиран достъп до съд за жертвите на насилие, засилване отговорността за нарушения на чл. 256 от НК.
Възпитана агресия
Надежда Дерменджиева, изпълнителен директор на Българския фонд за жените, е убедена, че убийствата на жени не се случват изведнъж, а убийците не са просто мъже, “на които един ден им прикипява и решават да екзекутират жените си”. Категорична е, че са резултат от стереотипи на патриархалната култура, наслагвани с години – “от това да обличаме малките момченца и момиченца само в розово и синьо до това да вярваме все още, в 21 век, че има мъжки и женски сфери на работа”. Патриархална култура е и вярването, че има жени, които заслужават да умрат, коментира Дерменджиева, но е категорична: “Няма такива жени, никоя жена не иска да е жертва на насилие. Никоя жена не иска да бъде изнасилена. И никоя жена не иска да бъде убита”.
Експертът обръща внимание на превенцията, залегнала и в Истанбулската конвенция. Според членовете на Алианса за защита от насилие основано на пола, най-добрата, дългосрочна и устойчива форма на превенция е джендър образованието, което да започва още в първи клас като отделен предмет, в който са включени човешки права, джендър стереотипи, толерантност, гражданско образование и др. Такова образование би спомогнало за това още когато децата са малки, да им бъде предадено посланието, че не е нужно да робуват на стереотипи, а когато станат свидетели на домашно насилие, трябва да потърсят помощ, разяснява Дерменджиева.
Днес свидетелите на домашно насилие най-често мълчат, разказва Мария: “Хората обикновено се страхуват – затварят си вратите, не чуват и не виждат. Дори и да го гледат е скришом, не казват, че са го видели, защото не искат да си печелят врагове в лицето на такива агресори.” Мълчат и жертвите. А младата жена, една от тях, е категорична, че не бива да се примиряват, а да потърсят помощ, не само заради себе си. “Когато имат момичета, те отглеждат потенциалната бъдеща жертва на домашно насилие. Те обричат и живота на детето си. А когато е момче – те отглеждат потенциалния бъдещ агресор”, отсича Мария, чийто насилник също е син на жертва на агресия.
Младата жена е благодарна на неправителствените организации, от които е получила помощ и подкрепа. Но е категорична, че работата им, включително за превенция, няма да има никакъв ефект, ако държавата не се включи: “Бездействието ѝ стимулира насилниците”.
–
Още по темата в текстовете „Прикипяване на силно сгорещен котлон“ и „Женската пролет“
Настоящата публикация стана възможна благодарение на финансовата подкрепа на БЪЛГАРСКИ ФОНД ЗА ЖЕНИТЕ