С надежда и критика за първите 7 [entry-title permalink="0"]

Имам си една мечта –  нашият евромегдан никога да не прилича на украинския. Имам си и втора – той да излезе от сляпата си провинциалност, да се огледа, да види огромния свят и най-после да направи обективните изводи за себе си. Които, повярвайте, не са толкова плачевни.


Нашият евромегдан, който предимно е виртуален, протичащ в традиционните медии и социалните мрежи, обикновено е разделен на фили и фоби, на песи и опти-мисти. Едните критикуват: за какво ни е ЕС, не трябваше да влизаме; влязохме, ама никой не ни попита; най-зле сме от всички, дори румънците ни изпревариха; посланиците и брюкселските чиновници се държат като господари. Другите отговарят с ода на радост от „ценности” и „цивилизационен избор”. Има ли емоция, няма разум, затова този разговор е непродуктивен.

Един трезв исторически и географски анализ показва, че след падането на тоталитаризма България нямаше друг път пред себе си освен евроатлантическия. Пътят е добър (другият бе по-лош), а народът ни няма повод за самоунищожителни оценки. Да почнем по ред:

Загубихме война. Странно е, но май всички вече забравиха, че страната ни напусна социализма като част от военно-политически блок, загубил война – Студената. Знаем какво се случва при загуба на войни – изземват се територии, свалят се режими, плащат се репарации. Победителят въвежда своите норми, порядки и култура на територията на победения. През Студената война оръжията се дрънкаха статично, а това, както вероятно и неумиращия страх от взаимно унищожение, продиктува края й да не бъде кървав като в предишни войни. Но това пак си беше гигантски сблъсък, в който единият полюс (САЩ и западният свят) победи другия (СССР и сателитите), капитализмът разгроми плановото стопанство, либералната демокрация надви тоталитарния социализъм. После победеният „даде” своето – всички европейски държави, които бяха в орбитата на СССР, изведнъж или постепенно приеха западната икономика, западаната политическа система, сложиха прозападни управленски режими (дори Кремъл под някаква форма и за известен период направи това). В този смисъл, западният български път, материализиран като кандидатстване и членство в НАТО и ЕС, бе неизбежен с оглед на загубата на Студената война.

Поражение без щети. Ако се огледаме край нас ще видим, че целият този преход бе мирен единствено в България. В Румъния се случи след кървав преврат, Сърбия пое на запад след поредица от войни, Украйна днес се мъчи да направи нещо подобно и виждаме цената. Нашите стари централноевропейски другари, които имат различни от нас култура и исторически опит, също платиха за свободата си скъпо – със стотици жертви и хиляди унищожени съдби в опитите за революция през годините на тоталитаризма. При нас този преход се осъществи без кръв, „мирният му характер” е вярно клише. Вярна е също така и контратезата -„самослучилата се” свобода не ни прави особено свободни днес (може би, ако имахме наша си, гражданска революция, щяхме да сме по-умни и независими). Но историята не познава „ако”. Равносметката сочи, че единствено България от европейските сателити на СССР полетя в западна орбита в мир, без кръв, при възможност майки да раждат спокойно деца. Малко са примерите в световната история, при които такова мащабно икономическо, военно и геополитическо преобразувание се извършва мирно.

За добро ли е всичко? Въпросът е изключително нелеп, но той именно отвръща на лозунга „ЕС не ни трябва!”. Отговорът е очеваден – ЕС и западните държави са страните с най-висок стандарт, с най-развити икономики, предлагащи най-много индивидуална свобода. И Китай е икономическа сила, но в нея няма демокрация. И Русия е военна, но Путин и Медведев се сменят както си поискат на двата най-висши управленски поста, отърване от хватката им няма. ЕС и Западът са авангардът в момента, към тях с надежда за препитание, сигурност, мир и бъдеще се стичат милиони жители на планетата. Ако не бяха, нямаше да се стичат. Ако не бяха най-силни и благоденстващи, не те щяха да победят в Студената война.

Затова добрият и правилен български избор бе именно принадлежност към този авангард. България като малка държава не може да си позволи дистанцираност – все трябва да е в нечия орбита. Стотици пъти по-добре в брюкселска, отколкото в московска! А какво щеше да се случи, ако не бе част от  ЕС? Отговорът – нещо като в Украйна, нещо като в Сърбия.

Европейските фондове (като изключим международните заеми) се най-значимият донор за България в редица области – инфраструктура, селско стопанство, наука. Без тях нито клетият държавен бюджет, нито общинските могат да осигуряват инвестиции и развитие. Затова всички, които пресмятат сухи ползи и загуби, да помислят щеше ли България да има един нов междуселски път, или една градинка, ако не бяха европейските фондове? Щяхме ли да имаме хора, които въпреки къртовския труд и бюрокрацията се занимават със селско стопанство?

В крайна сметка ЕС даде възможност на милиони българи да пътуват и живеят свободно, където поискат, както поискат, сами да са си господари, да правят десетки лични избори всекидневно. А това е най-важното.

Проблем ли е липсата на референдум за членството ни? По-скоро не. Нашенската действителност пак ни пречи да забележим отговора. Българският политически елит няма практика да се допитва до хората, имаме дефицит на референдуми. Когато е налице дефицит, се появява прекомерно търсене, дефицитната стока почва да бъде привиждана като златна ябълка. Но такава няма. Струва си да жалим за липсата на референдуми, единствено ако елитът е взел грешно решение по съотвения въпрос. За ЕС той взе правилно.

„Западните посланици се държат като генерал-губернатори”. Някои от тях наистина го правят. Други – не. Също и брюкселски чиновници. Но никой не може да ни направи насила роби – можем да ги слушаме, може и да не ги (демокрация). Съвсем честно и обективно трябва да бъде казано и още нещо – членството на която и да е малка страна в който и да е политико-икономически съюз означава частичен отказ от суверенитет. Винаги ще има съюзна администрация или столица/и, които определят ред и правила за малката държава. Ако тя не е съгласна – свободна е да напусне. По-горе станаха ясни ползите от членството на България в ЕС, т.е. ползите и от „намаления суверенитет”.

България е вече 7 години член на ЕС. И няма причина да не направи цялата тази равносметка, нито да спре да се надява на още по-добро европейско бъдеще. Но нито светът е розов, нито първите 7 са възраст, в която истината трябва да бъде делена. Ето и друга част от нея, други факти от нашето европейско настояще:

Партията на европейските социалисти (ПЕС) е една от двете големи в Европейския парламент. Тя определя политиката, реда, целите на ЕС. През 2011 г. бе оглавена от българина Сергей Станишев. Той нямаше ден трудов стаж преди да стане български премиер, бе фигура, конюнктурно спусната преди това да оглави БСП. Правителството му справедливо получи етикет „едно от най-корумпираните”, след като самата Европейската комисия спря през 2008 г. фондове за България. Но избирайки този човек за свой лидер, ПЕС даде знак на милиони българи, че биографията и премиерските му дела не пречат да стъпи на европейския политически връх. Ние тук искахме да го сменяме, те го сложиха за лидер!? Или и в ЕС се действа целесъобразно? Затварят се очи? Проявеният европейски морал не бе по-различен от този на българските политици, срещу които хората негодуват.

Европейската народна партия (ЕНП) е другата голяма европейска политическа сила. Тя радушно прегръща в обятията си лидера на ГЕРБ Бойко Борисов. Кара другите десни политически сили в България да се равняват по него. Ние тук го мислим за мутра, авторитарен тип, смятаме за недопустимо такъв човек да оглавява партия и държава, а според критериите на ЕНП е европейски политик от най-нормален порядък. Ние ли нещо бъркаме пак, или „политическите европейски ценности” не са съвсем наред?

Николай Бареков, за когото азбуката е недостатъчна да опише печалния му образ, е зам.-председател на групата на консерваторите в Европейския парламент. Началникът му – Джефри ван Орден, лично помогна за учредяването на РЗС, партия на друг подобен негативен символ – Яне Янев. Орден бе докладчик за България в годините на присъединителния процес. Извинявайте, този ли човек ни бе съдник?

Украйна и Русия воюват, стотици хиляди от двете страни са невинна жертва. Война – истинска. ЕС официално се мъчи да притисне Русия. Но също така официално и легитимно Париж и Лондон продават оръжие и бойна техника на Кремъл – тези дни шумно се обвиниха за греховете, а после тихичко продължиха да ги извършват. Подобно престъпно лицемерие дори корумпираната и изтъкана от лъжи България не е в състояние да извърши.

С една дума – нашият евромегдан има право и да се надява, и да критикува. Но без чак толкова патетика, крайности. Светът е шарен и не е създаден специално заради нас. Имаме си място в него, трябва да го пазим с разум.

 

EEAgrantsТози журналистически материал е създаден в рамките на проект „Четвъртата власт в млади ръце: Журналистическа практика в обществен интерес”, изпълнен от фондация „БлуЛинк“, създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на материалa се носи от фондация „БлуЛинк“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този материал отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България – www.ngogrants.bg.