„Влайкова“ – деветдесетгодишна, романтична, със сериозни намерения

„За прожекцията бяхме само ние. Човекът с билетите ни каза, че са щели да я отменят. Седнахме в средата на един от задните редове. Сигурно знаете, че в този салон все едно се връщаш 50 години назад. Роялът, сцената, завесата … По едно време чухме някакво тропане в апаратната и след като то престана разпознахме звука на истинска стара киномашина. Филмът беше на лента! Уникално място.“

„Последно с приятелката ми гледахме там една френска комедия, но това май ще ми е последното ходене. Бяхме таман навреме и позвънихме на някакъв звънец, за да ни продадат билети. Никой не дойде. Питахме на бара и ни казаха да почакаме малко. През това време установихме, че в салона си продължава някакво представление, а до прожекцията уж имаше 5 минути. (…) Докато допием бирата представлението все пак свърши и ние влязохме в стария салон. Навън валеше сняг, но вътре май беше по-студено. Филмът вървеше от диск, който на няколко пъти заби, а накрая и прескочи напред. Явно нямаше човек в апаратната или никой не обърна внимание, та филма си продължи от бъдещия момент. Ние и други хора си тръгнахме.“

Две реални и откровено споделени изживявания отварят завесата към противоречивия образ на най-старото действащо кино в София – „Влайкова“.  В края на миналата година културната ценност на столицата и управляващото я читалище „Антон Страшимиров“ навършиха 90 години. Поддържана с малко средства, лишена от блясък, „старата госпожа“ на ул. „Цар Иван-Асен II“ 11 все пак успява да опази себе си през годините. Нещо повече – като нея друга няма.

Предверието на „Влайкова“, което вероятно е изглеждало по същия начин преди 50 години. Снимка: Георги Бонев/Евромегдан.

Кинопрограмата залага на филми от България и Европа, подминавани от блокбъстър салоните в моловете; танцовите, певчески и рок състави на читалището не спират работата си; независими творци от всякакъв характер – музиканти, актьори, пърформънс артисти и други продължават да ползват финансово достъпната стара сцена на „Влайкова“.

Миналогодишният юбилей, подобаващо отпразнуван в рамките на 3 дни в края на ноември с рок концерт и изяви съставите на „Антон Страшимиров“, сякаш остана пренебрегнат в културния календар на столицата. Точно колкото едно читалищно празненство.

Два месеца по-късно, в началото на новата година, „Влайкова“ влезе във фокуса на обществеността – заблуждаваща новина в информационен сайт подлъга аудиторията, че старото кино е пред затваряне. Фалшивата сензация се оказва ползотворна: покачва интереса към киното и дори предизвиква фейсбук акция за масово посещение на уикендните прожекции.

„Салонът беше почти пълен на всяка прожекция. Имаше опашки 30 минути преди всеки филм. Много се съживи мястото“, описва последвалия наплив Илияна Хубенова, чиято формална длъжност е организатор на културната дейност в читалището. Именно тя отговаря за програмата на киното и различните сценични спектакли във „Влайкова“.

Трудът на Илияна и другите хора в настоятелството опазва духа на мястото, към който медиите и хората се върнаха, когато се оказа под заплаха. Можем да сме спокойни – киното е там! За 90-годишнината му обаче заслужава обаче да се запитаме какво е било, какво е и какво ще бъде.

Чичо Митко зарежда кинолента в една от двете стари машини на „Влайкова“ – честа картина от репортажите за мястото. Снимка: Георги Бонев/Евромегдан.

Какво е било

Един разказ за „Влайкова“ не може да не започне с делото и завещанието на създателката на киното Мария Влайкова, да мине през апаратната и нейния съдържател Чичо Митко, за да стигне до „стария, но все така прекрасен“ салон.

Живата история на киното и читалището се съдържа у Нели Димитрова,  секретар на „Антон Страшимиров“ от средата на 60-те до 2005 година.  Нели живее в „Мотописта“ и първоначално попада във „Влайкова“ по комсомолска линия. Противно на клишираните представи, това изобщо не й пречи да вникне в идеята на мястото, предопределена от завета на създателката му.

„Продължавахме идеята на Мария Влайкова – киното и читалището да са средище на хората на изкуството, литературата, музиката …“, обяснява тя.

Салонът на „Влайкова“ в очакване на публиката си. Снимка: Георги Бонев/ Евромегдан

Характерът на читалището следва превратностите на времената, но остава непроменен. Това се подпомага и от факта, че кварталът около улица „Иван Асен“ винаги е приютявал доста интелектуалци.

През социализма името „Влайкова“ не виси на сградата, но по някакъв начин духът пак е там.  Отсреща живее Ран Босилек, който в читалището създава и до днес функциониращия хор, носещ неговото име. Поетът Веселин Андреев също е наблизо и води литературно студио.

През ръководството на читалището по различно време минават и писателя Георги Томалевски, оперната певица Ана Томова-Синтова, професорите-музиковеди Добри Палеев и Лиляна Антова.

Нели свиква да прекарва времето си в организиране на мероприятия и приятни вечери със такива хора. „Културно-масовата дейност“, както се нарича на времето, включва танцови и хорови състави, „кинолектории“ за учащи се и други събития по различни „национални“ и „партийни“ поводи.

Двата кинематографа, които и до днес стоят в апаратната и влизат в употреба за лентовите прожекции са дарение от Дома на съветската култура и изкуство. Филмовата дистрибуция, както навсякъде,  е от държавната „Кинефикация“

Сцената на „Влайкова“ – убежище за младежки и алтернативни спектакли. Снимка: Георги Бонев/Евромегдан

За прожекции идват всякакви хора – от споменатите интелектуалци, през учениците от близкото от 12-то СОУ (където дълги години се помещава и Националната гимназия за древни езици и култури или „Класическата“), до „обикновени работници“, по думите на Нели. Нейният любим филм си остава „Козият рог“.  Споменатото социално многообразие никога не е изчезвало от това място.

Бившата ръководителка е горда с опазването на читалищното самоуправление на най-старото кино в София след 1989 г., както и със запазваето на персонала.

Нели е човекът, който вади завещанието на Мария Влайкова от касата на читалището и предотвратява приватизационна сделка в средата на 90-те, предвиждаща промяна на статута на старата сграда и нейното надстрояване.

Преди това тя вече е посрещнала с приготвени от нея питки Васко Кръпката и други рок музиканти по време на първите им изяви, именно на сцената на „Влайкова“. Приютила е в читалищните репетационни и известния световноизвестния хор „Йоан Кукузел – Ангелогласния“, който предвид църковния си характер е недолюбван в соцвремената.

След 10.11.1989 г. ситуацията се е променила за добро или лошо. Освободено от централизирания контрол киното може да побере по-голям артистичен потенциал и свобода. Без финансовия гръб на държавата обаче, изникват предизвикателства. Апетитите към сградата са само едно от тях.

Сегашният секретар Дюгмеджиев в канцеларията на читалището. Снимка: Георги Бонев/Евромегдан.

„Предверието винаги е носело белезите на времето“, разяснява касиерката на читалището Мария Китова, която е част от ръководството от 1988 година. След като през социализма е място за срещи на интелектуалците от квартала, около средата на 90-те е магазин за дрехи втора ръка, от чийто наем се плаща парното, спомня си тя.

Най-напред е изградено като познатия бар от трупата „Театър в аванс“, чийто спектакли и театрални работилници продължават да са част от програмата и днес.

През новия век се превръща в място с билярдна маса и донякъде съмнителен контингент, включващ по-крайни привърженици на футболния ЦСКА. Социалното многообразие се запазва.

Сцената на „Влайкова“ става ключова за пънк и по-конвенционални рок групи.

Никога не изчезва изкуството. Сцената на „Влайкова“ става ключова за пънк и по-конвенционални рок групи. Една част и до днес репетират в читалището.

Продължават и прожекциите. Соцкиното и държавния контрол изчезват, заменени от частни разпространители и американска продукция. Постепенно обаче несъвременните условия в най-стария салон на столицата го превръщат в жертва на новата пазарна конкуренция. Балконът му отдавна е затворен, защото не отговаря на противопожарните изисквания. Качеството на излъчването и звуковата среда не могат да се сравняват с тези в мултиплексите.

Апаратната. Снимка: Георги Бонев/ Евромегдан.

„Когато дойдох филмовите къщи пробутваха филми, които са минали показа си. Нямаше филм, който да дойдеш да гледаш тук, и не можеш да намериш в интернет“, разказва Илияна Хубенова, която идва за пръв път през 2011 година, като студент по културология, за да помага със звука и светлините на представление на „ХаХаХа ИмПро Театър“. Няколко месеца по-късно става организатор на културната дейност.

Налага сегашната линия с предимно европейско и българско фестивално кино, което все още е в активно разпространение. „Влайкова“ се превръща в един от необходимите отговори на блокбъстър културата. Достатъчно говори актуалната програма (за последната седмица на февруари) съдържаща заглавия като френския „Това е само краят на света“, носител на Голямата награда на журито в Кан и един от номинираните за чуждоезичен „Оскар“, или българския „Пеещите обувки“ от 2016 година.

Случващото се в старинния салон продължава да се допълва от независими творци, които могат да го наемат при изключително достъпни условия. Такива са хората зад кино сериала „Синдикатът“ или добилата голяма популярност в последните години инди рок група „Jin Monic“. Палитрата е с широк спектър.

По време на пърформанс, част от фестивала „София ъндърграунд“, върху рояла се качват две „мацки“, които се пръскат с кофа вода и веро, спомня си Илияна. Изведнъж над препълнената зала се разнесъл викът на секретаря: „Не-не, роялът ми си замина!“.  Роялът е дарение от Музикалната консерватория – едно от многото спомоществования на старата общност около „Влайкова“, наред със сцената, ремонтирания екран и други.

Хубенова обаче отчита и недостатъците. Въпреки усилията й по популяризацията на прожекциите и сравнителното нарастване (и подмладяване) на киноаудиторията, все още се случва излъчвания да не се състоят поради липса на минимума от двама зрители. Най-често отпада първата от трите дневни прожекции – тази от 16 часа.

Салонът на „Влайкова“. Снимка: Георги Бонев/ Евромегдан

Очевидни причини затова са ранния час и разликата между предлаганото съдържание и преобладаващия вкус. Има обаче и други, като липсата на DCP машини, което ограничава излъчването на филми до „блу-рей“ диск или лента. Можем да отчетем и че читалището и киното се самоиздържат със скромните наеми, но трудно се намират средства за ремонти и обновления. Наред с всичко това Илияна признава, че организацията понякога не е на най-добро ниво и възникват проблеми с програмата, засичане на събития и други подобни.

Тук някой би дал логичния отговор – частна собственост и инвестиции, по-добра работна дисциплина. Сегашните обитатели на „Влайкова“ обаче са почти единодушни, че приватизацията и заменянето на читалищния модел би убило духа на мястото.

„В България няма такива кина, които да са станали частни и да са се запазили“, смята Илияна, визирайки трагичната съдба на кина като „Левски“, „Витоша“  или  „Изток“ в София.

Тя, Нели и Мария също са единодушни, че читалищната институция е богатство и трябва да се запази.

„Просто трябва да се промени, за да отговаря на сегашните обществени нужди.  Би трябвало да има анкети, прочувания : „От какво има нужда читалището във вашия район?“. Може да не са народни танци .. Защо да не се правят компютърни курсове за възрастни, да речем“, расъждава Хубенова.

Възможна перспектива пред „Антон Страшимиров“ и „Влайкова“ е съвсем в духа на времето да търсят европейско финансиране. Фактът, че от над 2 години столицата е „Творчески град на киното“ – титла дадена от ЮНЕСКО, предполагаща създаване на имидж, посредством инвестиции, дава надежди и за „Влайкова“.

Програмата на „София филм фест“ през 2017 за пръв път включва 9 прожекции във „Влайкова“.

До съвсем скоро обаче фестивалите и инициативите подминаваха най-старото кино в „творческия град“. След доста комуникационни перипетии сега започващото 21 издание на „София филм фест“ за пръв път ще включи цели 9 прожекции във „Влайкова“. Илияна се надява на есен най-накрая да получи внимание и от другия голям фестивал в града – „Киномания“.

Независимо от това старото кино остава там и продължава да е културен институт, с всичките си недостатъци и несъвместимост с времето. Дори и фестивалите да ги няма, винаги ще има достатъчно самодейци, които да ги заместят. И все пак 90 години след раждането на старата дама, не е ясно какъв ще е пътят й – дали ще се намери начин да се обнови без да изгуби общностния си характер и читалищната институция; дали е способна да излезе от някогашните си рамки и да се развие. Може би след 90 години някой ще мине край „Цар Иван-Асен II“ 11 и ще разкаже.