Зрелищно самоубийство или тиха смърт в зелено

Самоубийствен за Зелените ли е съюзът с Мистър Хиподил за съвместно явяване на президентските избори тази есен? Така твърдят емблематични фигури в партията и из гражданското общество, въпреки че на пръв поглед за него има очевидни аргументи:  и двете формации се определят като антисистемни, претендират да представляват алтернатива на „старите“ партии, търсят подкрепа от младежи и хора, отвратени от политическото статукво. Но ако между  тях има непреодолими ценностни различия, решението за съвместна кампания е грешка, от която ще пострадат по-скоро Зелените.

От страна на Зелените за встъпване в подобен съюз за избори може да се прозре сериозна причина: глад за успех. От създаването си през 2008 г. партията генерира надежди и се счита за носител на голям потенциал  в обстановката на нарастващо разочарование от традиционните партии. Но вече почти 8 години този потенциал все не успява да се материализира на избори – а усещането за безрезултатност оставя все по-горчив вкус у привържениците и членовете на партията.  Практически най-големият си успех до момента тя постигна на местните избори в София през 2015 г., когато успя да събере достатъчно гласове за да вкара в СОС един представител: бизнесмена Иван Велков. Явно той е намерил добър общ език с представителите на ПП „Глас народен“ в СОС, а подкрепата на мнозинството от членовете на ръководството на Зелените за задълбочаване на този успех звучи оправдана.

Разбираема е готовността на лидерите на партията да предприемат рисковано действие, каквото представлява съюзът с „Глас народен“. Защото алтернативата е бездействие, а в политиката то е пагубно. Разбираема е и острата реакция на част от привържениците на Зелените. За тях е характерно да се активизира основно за съпротива. Правят го и в момента, в съпротива срещу нещо, което възприемат като посегателство над основополагащи ценности на партията. „Пропадане, пропадане, сгромолясване, надайки се на стъпка нагоре и напред. Съратници, приятели, зелени хора, не се поддавайте“, написа във фейсбук Димитър Василев, съучредител на партията и уважаван природозащитен идеолог.

Подобна способност да реагира срещу заплахите е огромно преимущество на природозащитниците, не само когато е насочена срещу посегателства над природата и законността. Неслучайно партията им бе регистрирана със сложен устав, предвиждащ трима съпредседатели, три управителни тела и едно контролиращо. Целта на тази предпазливост е да се опазят непокътнати зелените идеи и ценности на съучредителите. Тя е разбираема, с оглед на безскрупулността и идеологическата безпринципност, които доминират политическото поле.

Тъкмо опазването и преследването на споделена идея, която обединява, пали и вдъхновява привърженици, членове и ръководство, е най-големият актив на Зелените. Той ги отличава от БСП,  ДПС, СДС или Герб, примерно, където съответните леви, либерални или консервативни идеологии отдавна са превърнати в кух параван за достъп до власт и пари от партийни върхушки с преплетени икономически интереси. Голяма част от нароилите се нови популистки формации изобщо пък не си правят труда да формулират собствена идеология, като претендират единствено да представляват алтернатива на политическото статукво. Въпросната претенция е най-осезаемото идеологическо сходство между Зелените и „Глас народен“ – партията, сформирана от бившия вокал на „Хиподил“ Светослав Витков.

Различията между двете формации са повече.  Ако Зелените имат склонност към хоризонталност и известна параноя спрямо прекомерното индивидуално лидерство, то „Глас народен“ е изцяло лидерска партия.  Дори на последователите на Витков да им е безразлично кой друг ще подкрепи кандидата им за президент, за Зелените не е така – техните имат високи изисквания към своите лидери, трудно признават авторитети и са твърде подозрителни – помежду си, но особено спрямо външни играчи. Заради тъкмо тези високи изисквания, граничещи с параноя – за зло или добро, Зелените са търпели вълни от критика:  например за решението да напуснат т.нар. „Реформаторски блок“, когото първи  уличиха в безпринципност, меркантилност и задкулисни маниери, или заради категоричния отказ да партнират със сродната им по линия на Европейските зелени партия на Александър Каракачанов . Днешната вълната от ропот сред зелените редици заради унията с Витков беше лесно предсказуема и взелите решение за нея лидери на Зелените заслужават поне признание за куража да я посрещнат.

Имаше ли алтернатива това решение? За Зелените не е лесно да издигнат разпознаваема обществена фигура, която хем да споделя поне частично зелената им идеология, хем да отговаря на критериите им за необвързаност с политическите и икономически кръгове, които владеят държавата. Измежду собствените им лидери също не се намери желаещ да е впусне в президентската надпревара. Зелените бяха пред сериозната заплаха да не участват в избори за пръв път от създаването си – нещо, което със сигурност щеше да изпрати неприятен сигнал за политическа летаргия, която обиковено е симптом на наближаваща политическа смърт. Пред нея, лидерите на партията предпочетоха да приемат рисковано действие, сравнявано от критиците с политическо самоубийство. Въпросът е кой ще се окаже прав?

Самоубийство или смърт

Основните аргументи срещу подкрепата на Зелените за Витков са два. Първо, бившият рок-идол има репутация на агресивен хомофоб, който е в рязко противоречие с досегашните систематични стъпки на съпричастност към каузите на равноправието и правата на малцинствата от Зелените. Правозащитнички като, Светла Енчева, редактор в „Маргиналия“, и Мирела Заричинова от „Амнести интернешънъл“, уличават Витков в хомофобия, ксенофобия, расизъм, сексизъм и национализъм, въз основа на негови публични изявления.  „Тук има достатъчно безпринципни популистки хомофобски простаци, които се занимават с политика. Светльо Витков не е нужен на Зелените, за да ги легитимира. Изборът му е срамен и трябва да бъде отменен, ако все още има шанс за това,“ пише Заричинова във Фейсбук. В отговор друга правозащитничка и член на ръководството на Зелените, Ива Александрова, възразява, че партията не възнамерява да отстъпва от принципите си, а напротив, стреми се да ги разпространи и сред други политически субекти. Или казано с други думи, очакването им е Витков и неговият „Глас народен“ да станат по-толерантна и по-зелена формация в резултат от съвместната кампания. Не е известно Витков да се е противопоставял на зелените идеи, които са от първостепенно значение за Зелените.

Втората сериозна атака срещу решението за сътрудничество на Зелените с Витков е по линията на връзките му с хора, свързани с бившата Държавна сигурност (ДС). От зараждането си Зелените винаги са демонстрирали изключителна за българския политически пеизаж нетърпимост спрямо връзките с ДС. Декларация за несъпричастност попълват всички членове на партията или номинирани от нея кандидати за избори.  Ръководството на Зелените е получило – и очевидно приело – уверения за несъпричастност и от страна на Витков.

Но редакторът на сайта за разследвания Биволъ и бивш кандидат на Зелените за евродепутат Атанас Чобанов обвинява лидера на „Глас народен“, че бил две години управител на фирма за цигари, притежавана от агент на ДС и бизнес партньор на ген. Любен Гоцев. Според Чобанов също: приятелката на Витков и дългогодишен пиар на „Хиподил“ и партията му, е дъщеря на генерал Бригадир Аспарухов; а някогашният вербовчик на днешния премиер Бойко Борисов, станал експерт по сигурността към „Глас народен“ след като напуснал ДАНС. Въпреки, че тези обстоятелства не доказват пряка връзка на Витков с ДС, със сигурност ще бъдат използвани за подкопаване на доверието в Зелените. Бившият съпредседател на Зелените и член на Националния съвет, Борислав Сандов, не смята, че хипотезата за замесване с ДС е състоятелна, но подчерта, че самият той се е въздържал при гласуването на спорното решение.

От ключово значение за съдбата на Зелените в този рискован пирует, ще бъде способността им да запазят непокътната ценностната си идентичност и зелената кауза. Ако успеят, възможно е предизвиканият скандал около временния съюз с „Глас народен“ да се окаже полезен за тях. Той ги позиционира в центъра на вниманието и генерира енергия и дебат около същността на програмата им. Зелените се нуждаят остро и от двете. Опитът от предишни подобни вътрешнопартийни бури сочи, че последиците от тях са преодолими, стига да не потопят партията. Безспорно е едно: продължаващо бездействие би било пагубно за зелената политическа кауза.

==

Авторът е бивш член на Националния съвет на Зелените.