Останки от забравен свят

След епичния размах на рудодобива, последван от внезапен крах, родопското село опустява

Реликва на отминала слава в музея на с.Еньовче. Фото: Р.Йорданов

„Последвайте ме, струва си да хванете малко прах“, намига заговорнически кметът на Еньовче Недко Узунов и се промъква ловко през счупения прозорец в пустата сграда. След кратко суетене из порутените зали се изкачваме до някогашния Музей на минното дело. Залите с вехти репортажни фотографии, потрети на герои на труда, витрини с грамоти на отличници и алени знаменца „заслужила бригада” и „рудник първенец” ни пренасят в родопската Атлантида – потъналия цветущ миньорски свят на ГОРУБСО от втората половина на ХХ век.

Липсват снимки от първите сондажи, тъй като по онова време проучвателните работи са строго охранявана държавна тайна – факт, от който днес се облагодетелстват мнозина частни инвеститори, които декларират старите проучвания като новооткрити находки. Оловно-цинковото находище край ардинското село е открито през 1953 г. от група геолози под ръководството на съветския учен Н.Ф. Соловьов при картирането на Неделинския руден район. Техните изследвания са част от мащабната Комплексна геоложка експедиция /1948-55 г./. тогава под ръководството на 130 специалисти от Москва са открити 40 находища в Родопите.

В изложбата липсват и „първопроходците“ (на снимката вляво). През 1959 г. коминджийската бригада на Енчо Енчев залага взривове в снагата на планината и започва прокарването на комини на галерия 5, хоризонт № 855. Добивът тръгва с несполука – отбитите най-напред 172 хил.т. руда се оказват окислени и се отчитат като загуба. Същата години рудничарите изкопават 4108 тона руда със съдържание на олово – 1.25%, и на цинк – 0.76%. Пионерите на рудодобива в Еньовче са работели при мизерни условия и не им е било до позиране. Не са имали баня. Хранели са се с мръсните дрехи на открито. Живеели са в бараки по 10-12 души.
Бай Руси с катъра си им носел хляб и поща от Бял извор. Миньорите от околните селища са ходели пеш до рудника и през зимата. „Въпреки всички трудности те са имали висок дух“, посочва анонимният автор на агитационното табло в музея. Първоначално добитата руда се е пренасяла с катъри от галериите до товарната площадка. Оттам се товарела на камиони, които я доставяли на двайсетина километра до обогатителната фабрика в Кърджали.

Пет години след началото на експлоатацията, рудник „Еньовче“ достига пълната си проектна мощност и дава 104 763 тона руда. За това време в селото са построени машинна работилница, компресорно отделение, жилищни блокове и Дом на културата с концертна зала и библиотека. Зад тях е подслонен откритият плувен басейн.

Родопската Belle epoque

На една от снимките (вдясно) от средата на 60-те грее собственичката на първия автомобил /марка „Москвич“/ в родопското село – Златка Добрева. Отсреща виси грамотата на бригадата на Асен Саров, връчена им за „постигнати високи успехи във всенародното социалистическото съревнование в чест на XII-я конгрес на БКП“. В другата стая са наредени шарените знаменца, спечелени от миньорите в различни спортни състезания – републикански спартакиади по волейбол, щафета, и ориентиране.

На таблото „Наша гордост“ (вляво) са застинали тържествено физиономиите на актуалните за времето си герои на труда. За отминалото величие на професията ни подсеща и лозунгът: „Миньорите са челният отряд на работническата класа”.

Освен като рекламни лица на президиумите на партийните конгреси, те са били нещо като прототип на новия човек, който би трябвало да се появи с настъпването на комунизма. „Героите на труда „нарушават“ нормите на настоящето и осъществяват бъдещето в ежедневната си работа.“ До това заключение е стигнал цял научен колектив от Българската академия на науките с ръководител Атанас Илиев през 1987 г.

От отсрещната стена ударниците са наблюдавани по-бащински строго от портретите на всички ръководители и главни инженери на предприятието. С особено внимание е увековечено официалното посещение на двама чуждоземни комунисти през 1981 г. Виждаме (вдясно) как другарят Майкалън Пит от Великобританската комунистическа партия и Уилям Съмърсет от Ирландската комунистическа партия топят хляб и сол, поднесени им от мома в народна носия, на площада в Еньовче.

Елате хиляди младежи

Танцовият състав на Еньовче през 1960те. Колекция на музея на рудодобива, с. Еньовче.

Кметът бута вратата на концертната зала. Меките седалки са напълно запазени, скрити под плътен слой прахоляк. „Два пъти седмично прожектираха кино, а веднъж изнасяха театър или концерт. Артисти и музиканти идваха не само от Кърджали, но дори и от столицата“, разказва Узунов.

В „златните години” на рудника – от 1959 до 1988 г., тук са изкопани 3.7 млн. тона руда. „Изкарвахме по 500 тона руда на денонощие. Под земята работеха двеста души, а общо служителите наброяваха към петстотин“, посочва Васил, рудничар „от запаса“ с 21-годишен стаж. Повече от половината жители на Еньовче са се трудели в рудника, а в извънработно време за изпълнявали спуснатия от ТКЗС план за отглеждане на ориенталски тютюн.

„Освен тях тук пристигнаха хора от цялата страна. Беше примамливо – миньорите взимаха много големи заплати и всички заселници бяха освободени от плащане на данък общ доход, тъй като обитаваха слабонаселен район. Тези блокове бяха препълнени с хора, освен тях десетки семейства живееха във бараките на хълма“, допълва той. Фотографиите от музея потвърждават неговите думи и свидетелстват за бурните вечеринки и народни веселия, съпътствали миньорския делник.

Време за скрап

Поваленият знак на входа да селото. Фото: Р.Йорданов

След промените през 1989 г. няколко злини накуп сполетяват флагмана на родопския рудодобив – „ГОРУБСО“. Изтощаването на запасите съвпада с дългосрочно намаление на цените на металите на световните борси, а също и със взетия от българските правителства курс към структурни реформи и приватизация. През 1998 г. кабинетът на Иван Костов е смутен от поредната миньорска стачка. 163 души се вдигат на бунт с искане рудник „Еньовче“ да се отдели от VI-о рудоуправление в Кърджали и да премине към клона в Бориева, тъй като заплатите там били значително по-високи. Работниците заплашват финансовия министър Муравей Радев с гладна стачка под земята, но въпреки ултиматума им исканията не са чути.

Малко по-късно 80% от активите на „ГОРУБСО – Кърджали” стават собственост на работническо-мениджърското дружество „Галенит” АД срещу скромната сума от 161 300 долара. Новите собственици изоставят окончателно оловно-цинковото производство и се посвещават на златодобива. Ликвидирани са рудниците „Еньовче” и „Звездел – Пчелояд” край Момчилград.

Басейнът на миньорите, някога предизвиквал завист в околните селища. Фото: Р. Йорданов

В момента „ГОРУБСО-Кърджали“ АД експлоатира единствено рудник „Чала“, община Хасковски минерални бани, с годишен добив на златно-сребърни руди от 60 хил.т. Дружеството се опитва да получи концесии и да отвори четири нови златни мини в Източните Родопи – Седефче, Момчил, Китница и Надежда. Залежите им са сравнително малки – между 2 и 4 млн. тона руда. Последните два – Китница и Надежда, се намират в Ардинското рудно поле, което дава бледа надежда на останалите без работа рудничари в Еньовче. В тях е предвижда годишен добив от по 100 хил.т.

На една от снимките в музея (вдясно) стърчи напето гигантската стоманена кула. „Кулата се извисяваше на 50 метра и тежеше сто тона. Когато затваряха рудника, оловото и цинкът бяха евтини, а скрапът беше скъп – затова събориха съоръжението и го нарязаха. Обраха всички железа, дадоха ги на вторични суровини и си заминаха“, допълва Васил. Същата участ застига и въжената линия, служеща за извозване на баластрата. Последните по-малко от двеста миньори в Еньовче са съкратени през 2005 г. „Компанията ги уволни при много лоши условия, повечето и досега не могат да се пенсионират“, тревожи се Недко Узунов.

Днес Еньовче се е стопило четирикратно. „Лягаме вечер и ставаме сутрин 122 човека. Няма рудник, няма училище, няма транспорт, няма работа, няма тютюн, няма нищо“, въздъхва 49-годишният кмет, който управлява пети мандат. Неговите съселяни изпитват на гърба си меда и жилото на изкуствено създадените минни селища – бурен възход и също толкова бърз упадък при изчерпването на залежите. Като паметник на отминалото благополучие стоят китните три- и четириетажни къщи в този край, вдигнати с престижните за времето си миньорски заплати.

Вдън земя

Миньорски жилища в с. Еньовче. Фото: Р.Йорданов

Друг поминък не се очертава на хоризонта. Тютюн отглеждат три семейства, които получават съответните референтни плащания. Десетина жени от Еньовче работят в шивашкия цех в Жълтуша. Четири-пет фамилии се препитават в няколкото мандри в околността. Земята тук не е подходяща за планинско земеделие – не може да се вкара едрогабаритна техника. Овошките виреят по-трудно, няма достатъчно обработваема земя и пасища“, допълва кметът. Единствено неговото семейство се занимава с говедовъдство – гледат 43 крави, юници и телета с помощта на европейски субсидии.

Узунов смята, че безвремието на прехода е съкрушило духа на родопчани. „След поредицата от сривове при новата система хората станаха апатични и не проявяват интерес да подхванат работа – предпочитат да живеят по-бедно, обаче да не бачкат“, категоричен е той. Безработицата в селото е значителна, а преди три години правителството спря и програмите за временна заетост, по които се наемаха безработни за дейности по благоустройството.

Кметът на Еньовче се отдава на спомени в музея на рударството. Фото: Руслан Йорданов

„Преди разполагах с 10-15 бройки и назначавах най-закъсалите хора – на предпенсионна възраст и без шанс да си намерят препитание. Сега няма кой да почистите бурените на площада“, обяснява Узунов. Освен социалната и демографска катастрофа изпарилият се рудодобив е оставил и още един последен „подарък“ – 20 декара от селското землище е оградена с бодлива тел и обозначена с надпис: „Преминаването опасно за живота“. Вътре се забелязват дълбоки траншеи, образувани вследствие на пропадналите минни галерии. Голям кратер с дълбочина 30 метра преди време прекъснал единствения път, по който селяните стигат до нивите и ливадите си.
В дъждовните сезони пропаданията върху бившия рудник се увеличават и невнимателният пътник рискува да бъде потъне вдън земя. Местните разказват, че веднъж диво прасе било погълнато от земните пластове и свършило земния си път в страшни мъки със счупен гръбнак. След инцидента бе прокаран нов черен път, по който да минават.

Входът на стария рудник. Фото: Руслан Йорданов.

Насред опустелите сгради и скитащите се безцелно бивши миньори кметът Узунов си остава оптимист. „Където е текло, пак ще тече – има още много руда тук. Един ден цените на металите ще скочат и пак ще отворят мината. Рудната жила продължава в посока към Неделино, не е изкопана и половината. Ако познавате някой инвеститор, кажете му, че тук лежи богато находище. Лично ще му покажа къде да копае“, заръчва на изпроводяк Недко Узунов.

Този журналистически материал е създаден в рамките на проект „Extractive and Energy Industry Watch: Правна и журналистическа практика за по-голяма прозрачност и отчетност на енергийната и добивната промишленост“, изпълнен от “Център за екологично право” и фондация „БлуЛинк“, създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на материалa се носи от фондация „БлуЛинк“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този материал отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България – www.ngogrants.bg.