Женската пролет

Присъединяването на Бълария към Истанбулската конвенция за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие трябваше отдавна да се е случило. Затова немалко хора просто констатираха „най-накрая”, когато на 25 януари 2016 г външният министър Даниел Митов обеща случването му до края на българското председателство на Съвета на министрите на Съвета на Европа (СЕ) – тоест до 18 май 2016. Такава дискретна вяла реакция е естествена при отстраняване на старо срамно петно, каквото представлява това подписване за политиката на България в областта на правата на малцинствата – от една страна заради същественото му закъснение, а от друга, заради цялостното усещане за отказ от водещите европейски норми в тази област.

До момента България е една от четирите държави в Европа, които все още не са подписали Конвенцията на СЕ за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, наричана още Истанбулска конвенция. Междувременно през миналия месец заместник-председателят на групата на Европейската народна партия в Европейския парламент и ръководител на българската делегация Мария Габриел, припомни при откриването на поредната конференция от националната кампания „Насилието над жените: да отворим очи и нарушим мълчанието“, че по данни на неправителствените организации в страната всяка четвърта българка е жертва на насилие.

През м. януари тази статистика успя да изплува в българския медиен поток под формата на четири сериозни престъпления, основани на насилие на полов признак:  съпруг уби бившата си жена и детето им заради ревност; в Стрелча бивш кмет, който живее в бутафорния балон на политическата неприкосновеност, насили 16-годишно момиче; в Перник момче наръга бившата си приятелка с нож над десет пъти; а мъж, който смятал поведението на две жени за неприемливо, ги уби.

Как би променило тази картина подписването на един международен документ? Не би. Подписването му улеснява процесите около осъждането на подобни деяния, регламентира ги и постига фундаменталната функция на закона – поражда страх. Ако в рамките на един дом вирее чувство за безнаказаност по отношение на насилието, то сега там някъде ще дебне и призракът на справедливостта. Колкото и немощен да е той в България.

Акция в подкрепа на присъединяването към Истанбулскатак конвенция през ноември 2013 г. в България, част от 16-дневна кампания на ООН срещу насилието над жените. Фото: БФЖ

На 9 февруари омбудсманът Мая Манолова отново напомни, че по последна статистика в България има над 1 милион жени, които са жертви на насилие. За тях в момента функционират едва 18 кризисни центъра. В двумилионна София центърът, който поддържа фондация „Анимус”, е само един. В него има едва 8 легла. Леглата в цялата страна пък са едва 228.

„Ако обърнем фокуса, 1 млн. мъже посягат на съпругите, приятелките или на жените, с които живеят на семейни начала. В същото време, официалната статистика в много области на България, в което се убедих лично, посочва 0% жертви на домашно насилие“, заявяви Манолова на посещение в Разград.

Разбира се, че тези 0% не трябва да звучат успокоително, а напротив – да плашат с мълчанието си. За да бъде променена статистиката е необходимо усилието на общините, Министерство на труда и социалната политика и създаването на подобни кризисни центрове във всеки областен град.

За момента жертвите, които въобще се осмеляват да поискат помощ, я търсят от неправителствени организации, от полицията, от телефон за спешна помощ (ако знаят за съществуването му), както и от дирекция „Социално подпомагане”. За съжаление обаче бюрокрацията, която те срещат по пътя към спокойствието, е причина за отказ от търсенето на подадена ръка.

Защо точно Истанбулската конвенция?

Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, наричана още Истанбулска конвенция, е  предложена за подписване на 11 май 2011 г. в Истанбул, Турция. Описаното в нея влиза в сила от 1 август 2014 г. Тя най-общо представлява правно обвързващ всеобхватен инструмент за предотвратяване на насилието и неговото криминализиране, както и за защита на жените от домашно насилие.

Ратифицирането й ще разреши доста проблеми. От една страна тя регламентира финансирането на специализиран орган, ангажиран с грижата за жени, станали жертва на насилие, като от друга се занимава и с превенцията на това насилие.

„Понастоящем грижата се прехвърля от едно на друго министерство. Там е ясно указано, че държавата работи и подпомага активните неправителствени организации, което засяга и нас”, коментира Геновева Тишева – председател на Алианс за защита на жените от домашно насилие и юрист с опит в областта на човешките права.

По нейни думи конвенцията задължава властите да поговорят и за наказателната отговорност, която носят извършителите на подобни престъпления. За щастие, тя изисква от държавите да не се осланят единствено на инициативата на жертвата да се оплаче, от което да зависи образуването на производство и наказателното преследване на извършителя, който в момента е един от основните проблеми в това отношение.

„Дава се по-голяма роля на полицията, която може да респектира насилника, така че да не се стига до повторно насилие. Също така по-ясно се разпределя тежестта на доказване на насилието, ясни предписания по отношение на защитата. Всички форми на насилие, основано на пола, също получават защита, като сексуалното насилие, психологическото насилие, насилието над момичета и жени в брака”, коментира още Тишева.

Освен за жените, Истанбулската конвенция защитава и правата на децата, жертви и свидетели на насилие, за които в момента не е осигурена бърза и ефективна защита, въпреки съществуващите от 2009 година законови разпоредби, които не се прилагат на практика.

Сред тях е защитата на децата след преживяното насилие, по-бързото осъществяване на производствата срещу насилника, избягването на мъчителните процедури и експертизи, както и по-ефективната работа на инститтуциите за защита на деца.

Банер от информационната кампанията „Всеки четвърти“, организирана от Български фонд за жените. Можеш да видиш повече тук: http://www.vsekichetvarti.org/

Конвенцията регламентира обучаването на специалисти за работа с жертви на насилие, повишаване на информираността за различните форми на насилие и за травматизиращата им същност; включване на педагогически материали по въпросите на равнопоставеността в учебните програми на всички образователни нива, както и сътрудничество с НПО, медиите и частния сектор за по-добра комуникация с обществеността.

Държавите, подписали Истанбулската конвенция, са общо 37 на брой. България до момента не беше сред тях. Осемнайсет страни са я ратифицирали. Последна сред тях е Полша, която е първенец в борбата срещу домашното насилие в последните години. За сравнение – в Полша за физическо и/или сексуално насилие от партньор (настоящ или бивш) споделят 13 % от жените (в България процентът е 23 или близо една четвърт).

Мониторингът по изпълнението на Конвенцията се състои от два стълба: независим експертен орган Експертна група за действие срещу насилието срещу жени и домашното насилие (GREVIO) и политически орган Комитет на страните, съставен от официални представители на държавите- членки на Конвенцията. Техните констатации и препоръки ще допринесат за осигуряване на съответствие на държавните политики с Конвенцията и ще гарантират нейната дългосрочна ефективност.

Според последния публикуван доклад относно резултатите от ратифицирането на Конвенцията в различните държави, нейните резултати са видими. По отношение на политиката и законодателството на страните-членки на СЕ например се наблюдава съществено покачване на количеството и формите на насилие срещу жени, които намират място в обществения дневен ред. Повече от обнадеждаващи са и резултатите по отношение на съществуването на координационен правителствен орган, ангажиран с тези проблеми, който всяка страна се задължава да има след подписването на конвенцията, както и значително повишаване на случаите на заведени дела, основани върху насилие на полов признак. Увеличение се наблюдава във всички страни и по отношение на наличието на интервенционни програми за мъже, извършили насилие, както и на кризисните центрове за жертви, чиято роля е изключително съществена.

Достъпността и наличието на кризисни центрове за жени и деца са се повишили значително в периода от 2005 до 2013 г. / Данни: Съвет на Европа

Статистиката дава повод да мислим, че Истанбулската конвенция значително ще подобри ситуацията по отношение на насилието. Тя обаче не е панацея.

Феминизъм ще има

Откриване на информационната кампания „#Всеки4ти: виж истинското лице на насилието” в Народното събрание, с което беше отбелязан Международният ден за елиминиране на насилието над жените – 25 ноември. Събитието е част от световната кампания „16 дни на активизъм срещу насилието, основано на пола“. Фото: Български фонд за жените

„Фактът, че България ще подпише и ратифицира Истанбулската конвенция ме радва изключително много, но в никакъв случай не ме успокоява”, заявяви Надежда Дерменджиева, Изпълнителен директор на Български фонд за жените. По нейни думи след ратифицирането й ще последват и други положителни промени в борбата с насилието над жени, като синхронизиране на българското законодателство с европейското, по-сериозен ангажимент от страна на България за справяне с проблема, както и по-добра грижа за жертвите. За съжаление обаче конвенцията в никакъв случай не е панацея, която ще накара насилието да изчезне.

„Твърдо съм убедена, че решението на този проблем е в превенцията. За мен това означава две неща – образование и информационни кампании. Под образование имам предвид още от детската градина децата да бъдат учени да разпознават насилието във всичките му форми, а в училище да се въведе час по джендър/полово образование, в който да се говори за стереотипите и до какво водят те. Защото за мен насилието над жени, което в основата си е насилие, основано на пола, е резултат именно от съществуващите стереотипи за ролите на жените и мъжете”, допълва още тя. Според Дерменджиева е от изключителна важност е да се приеме и Закон за равнопоставеност между половете, чиято главна цел да бъде реалното ѝ постигане чрез конкретни мерки.

Дотогава от организацията провокативно отбелязват, че „феминизъм ще има”. Констатация, чийто смисъл и значение се разминава съществено с общественото възприятие.

„Феминизмът вярва в социалната, икономическа и политическа равнопоставеност между жените и мъжете. За съжаление, равнопоставеност между половете липсва и в трите сектора. Три кратки примера – масовото насилие над жени, разликата в заплащането за един и същ труд и ниския брой жени в политиката и в бордовете на компаниите. Твърдо вярвам, че, докато подобни неравенства съществуват, нужда от феминизъм ще има”, отбелязва тя.

По думите й феминизмът никога няма да бъде излишен, защото нито демокрацията, нито равнопоставеността между хората е гарантирана, постигането им е дълъг процес а загубата – бърза и напълно възможна. В този смисъл „Феминизъм ще има” е „напълно неизлишна констатация”. Грешните конотации, които тя носи, са свързани най-вече с липсата на публично говорене, липсата на понятието „феминизъм” в образованието и общата неинформираност, която поражда стереотипи.

Жените и женските движения липсват от учебниците по история, че дори и по литература.

Кадър от третото българско издание на инициативата „Извърви километър в нейните обувки“, проведена на 8 март 2015 г. Фото: Български фонд за жените

„Един пример и тук – жените и женските движения липсват от учебниците по история, че дори и по литература. Няма го Български женски съюз, който през 1901 г. се преборва за правото на жените да бъдат приемани като студентки в днешния Софийски университет, тогава Висше софийско училище. Жените, водили и участвали в Български женски съюз, на практика, са феминистки”, отбелязва тя, като допълва с успокоение, че напоследък каузата среща подкрепа както от жени, така и от мъже, които се интересуват от темата за женските права и овластяването на жените, а към инициативите на „Български фонд за жените” има огромен интерес.

Една от предстоящите такива е Академия за женски права “Fempower”, в която представители на неправителствени организации ще бъдат обучавани в теоритични знания, свързани с джендър теми и феминизъм, какво и в практически умения, свързани с управлението на НПО.

„Това ни кара да сме оптимистки и сме сигурни, че от Български фонд за жените, малко по малко, ще успеем да променим представата за феминизма. И разбира се, да направим света по-добро място”, завършва Дерменджиева. Акцентът, който тя поставя, е именно онова, което остава изместено от стереотипния контекст, в който виреят понятия като „феминизъм” – желанието светът да се превърне в място, по-свободно от предразсъдъци и насилие. И да настъпи пролет.

Още по темата в текста „Прикипяване на силно сгорещен котлон“ от Наталия Иванова