Аргументи и факли

Eдно факелно шествие ще преброди отново София на 13 февруари. А може би няма? За тринайсти път тази година крайнодесни фракции, политически партии и футболни привърженици отбелязват по този начин гибелта на военния деец от първата половина на 20-век,  генерал  Христо Луков.  Според мнозина обаче „Луковмарш“ е показно неонацистко събитие, което няма място в България през 2015 година.

Генералът е бил ветеран от Първата световна война, военен министър от края на 30-те години, водач на националистическия Български национален легион и е смятан за привърженик на Нацистка Германия. Честването на Луков започва преди 12 години, организирано от националистическата организация Български национален съюз (БНС). Оттогава ежегодно различни крайнодесни фракции, политически партии и футболни привърженици, които извън събитието  са в люта вражда, шестват със запалени факли през центъра на София до дома на Луков. Там на 13 февруари 1942г. генералът е убит, предполагат по заповед на Коминтерна.

Шествието в негова чест се самоопределя като патриотично – дали заради някои аспекти от биографията на генерала, заради характера на замесените организации и хора, или заради някои аналогии, които пораждат запалените факли и военни униформи на някои от участниците. За много други хора обаче то е най-показното неонацистко или фашистко събитие в България. Сред протестиралите срещу „Луковмарш“ са организацията на българските евреи „Шалом”  и политическите партии БСП и ДПС. Столична община отказа разрешение за провеждането му през последните 2 години. А несъгласните с него активно се съпротивляват срещу провеждането му из социалните мрежи и чрез „контрамаршове”.

Контрадемонстрация срещу „Луковмарш“ издигна лозунги срещу ксенофобията и против фашизма през 2015 година. Снимка: Bulphoto.com.

Съпротивата срещу „Луковмарш“ като нацистко сборище сбира палитра от различни идеологии: от проевропейски настроени демократи, защитници на правата на човека и малцинствата, граждански и експертни неправителствени организации (НПО), през представители, участници в движенията на лезбийките, гей, би- и транссексуалните (ЛГБТ), до антифашисти и откровени анархисти.

„Ние не излизаме само срещу провеждането на конкретния неонацистки марш, а срещу изобщо неонацизма и крайнодесните идеологии, расизма и хомофобията. Тоест това е един типичен антифашистки протест, какъвто отскоро има в  София”, разказва Мира от „Антифашистко действие”, основана през 2015 година след контрашествие против последния Луковмарш.  На този 13 февруари  тя и другите искат отново да обединят недоволството срещу това, което разпознават като парад на омразата.

Организаторите на Луковмарш отричат някои от горните определения. Сподвижници, които взимат участие в Луковмарш, са организации като забранената в известен брой страни заради нацисткия си характер „Кръв и чест”, и членове на футболни агитки, които веят знамена със свастики и издават маймунски звуци по адрес на чернокожи футболисти. Но по време на факелното шествие няма как да се видят знамена с пречупени кръстове, призиви за разправа с гей хората и да се чуят расистки скандирания. Всякаква идеологическа, политическа, футболна и друга символика е забранена, факлоносителите през голяма част от времето пазят пълна тишина и дори мобилните телефони трябва да се изключени, с оглед на „траурния” характер на шествието.

„На Луковмарш е забранено да се демонстрира нацистка символика, но половината хора там ги имат тия неща татуирани по себе си. Това обаче е прозрачно”, твърди Мира. Нацизмът, фашизмът, ксенофобията или антисемитизмът на Христо Луков и Българските национални легиони се отричат от определящите се за техни наследници от БНС, „Национална съпротива” и други националистически организации. Те обаче са откровени противници на приема на бежанци, правата на гейовете, „циганското беззаконие”, европейския либерализъм и глобализъм измежду други неща, несъвместими с „патриотизма” и „националния интерес”.

За разлика от относително хомогенния идеологически профил на участниците и организаторите на „Луковмарш“, опонентите му представляват доста шарена черга. От една страна сред тях са  политическия субект ДПС, според мнозина тотално дискредитиран извън електората си, етническа организация като „Шалом”, както и противници от либералния НПО сектор.

От друга, зад прекия контрапротест на улицата стои една самоорганизирана група, която по думите на участниците в нея „няма формални рамки, няма йерархия, няма водещи фигури“.

Решенията се взимат от всички с консенсус, на периодични срещи. Не сме обвързани с никакви структури, било то правителствени, неправителствени, корпоративни и каквито и да е”, разяснява характера на групата Мира.

Антифашистко действие

„Антифашистко Действие София” е неголемият, но пряк идеен отговор на Луковмарш и крайнодесните му организатори. Името указва връзка с оригиналните европейски „Antifascist Action”– колективи, формирани като радикален отговор на крайнодясното най-напред във Великобритания, после в останалата част от Европа.

Необходимо уточнение е, че „фашизмът”, донякъде извън историческата точност, се възприема от членовете на това движение като обединяващо понятие на различните видове агресивна омраза, видима при крайнодесните – независимо дали расова, етническа, полова, сексуална, политическа или каквато и да е.

Докато другаде тези най-често леви и анархистки групи са числено еквивалентни и дори надвишават крайнодесните си опоненти, у нас антифашистките прояви страдат от труднопреодолими асоциации с преживения от българите социалистически режим от 1944 до 1989 г.

„Има определено негативно наслояване, тъй като понятието антифашизъм се свързва с риториката на предишния псевдокомунистически режим“, разяснява Иво, друг участник в групата. Но според него за участниците е важно да се определят като „антифашистка група”: „Ако беше да речем само „антирасистка“, това изключва голяма част от другите форми на агресия – опресия върху ЛГБТ хората, жените – не искаме да казваме, че един тип дискриминация е по-важен от друг”, допълва Мира.

Двамата се представят само с малко име. През годините са част от различни антирасистки и антиавторитарни колективи, в рамките на които също са протестирали срещу Луковмарш.

Обединени сме от антиавторитарни и антикапиталистически идеи; не можем да се определим идеологически нито като анархисти, нито като леви.

Макар настоящата организация да не е партизанска бойна група, логичен е въпросът дали отговорът на крайнодясното е крайноляв. „Като цяло сме обединени и от антиавторитарни и антикапиталистически идеи. Не можем да се определим идеологически нито като анархисти, нито като леви”, смята Иво, като описва характера на хората в самата група. Нужно е много важно допълнение:

„При нас все пак фокусът е антифашизмът, тоест сме готови да работим с хора, с които не споделяме едни и същи идеи, независимо дали се намират в ляво или дясно. Една голяма част от нас не се определят в ляво или дясно. Като група искаме да сме извън идеологиите. Затова и на проявите ни няма идеологически символи. Искаме да се обединим на някаква етична, човешка база”, обяснява по-подробно Мира.

Акциите на „Антифашистко Действие”, които за година съществуване включваха няколко протеста срещу насилието на расова и етническа основа, в подкрепа на гей правата или бежанците, привличат освен палитра от ЛГБТ, анархистки или субкултурни колективи, също така и някои съвсем „системни” либерали, семейства или пенсионери. От солидарност с бежанците например.

„Неонацистката партия „Златна зора” в Гърция имаше стикери с келтски кръст на фона на лицето на Че Гевара”, дава пример Иво за размиването на понятията от 20-век.

„На един скорошен протест върху едно знаме бяха подредени сърп и чук, православен кръст и руското знаме”, дава друг хубав пример Мира.

Един общ противник

Отколешен парадокс във възприетото за типично разделение между крайнодесните и антифашистките групи в Европа и по света е общата им омраза към глобализацията, върховенството на капитала и органите на реда. Това днес се нарича антиинституционалност.

Нещо повече, двете страни вкупом бягат далеч от идеологическия миш-маш, пример за който са горепосочените стикери и знамена. Ако решим да опростим максимално нещата, всичко се свежда до „патриотизъм” от една страна и отказ от омраза на етническата, расова, сексуална и всякаква друга основа, от друга.

Омразата срещу глобализацията, върховенството на капитала и органите на реда е обща за крайнодесните и антифашистите.

Същевременно, двете воюващи страни взаимно се обвинят във „фашизъм”, и съответно „комунизъм“, „анархизъм“ или „болшевизъм“. Доколко обаче тези дефиниции отговарят на действащата икономическата и политическа реалност?

„В едно постсоциалистическо общество, преживяло определяща се за лява диктатура, хората се обръщат към другото,“ отговаря Иво. Според него това се вижда и в Унгария, и в Полша, и в други  страни.

Причините са различни. Едната е историческото ни минало, другата е социалното положение, потресаващата бедност. „Заради нея започва едно обвиняване и търсене на врагове сред тези, които са най-малко виновни и често са по-бедни от обвиняващите ги”, разказва Иво. Според него видим израз на властващите расизъм и ксенофобия в обществото е активността на крайнодесни групи и политически партии от една страна. Другото е самият публичен говор.

Има една неприятна игра в медиите, обяснява той. Това е равнопоставянето на хора с откровено расистки позиции и анализатори с умерено мнение. Ако един човек смята, че един етнос трябва да бъде вкаран в гета или да бъдат изтребен, то той е извън плурализма, защото неговото мнение лишава други хора от правото на такова, обяснява Мира. Ето защо според нея не може да проявява толерантност към изразител на подобно мнение. Оттам идва и известният лозунг от протестите „Фашизмът не е мнение, а престъпление”. Това не е мнение като другите”, обяснява тя.

Когато езикът на омразата става официален

„След като Валери Симеонов  нарече ромите „озверели човекоподобни”, а жените им „с инстинкти на улични кучки” и всякакви брутални неща, поне лично аз очаквах някаква реакция.”

„Самият Бойко Борисов каза лятото, по време на събитията в Гърмен и Орландовци, че може лесно да се превърне в Ратко Младич. Никой дори не обърна внимание”, цитира Иво случай, в който премиерът дори изглеждаше толерантен.

Стигаме отново до другата страна на порочния кръг.

„У много малко хора това нещо предизвиква недоволство. Голяма част направо са съгласни с такива мнения. Нужна е промяна в политиката на медиите и също така, макар много мои съмишленици да не вярват, много повече акции и протести”, обобщава Иво.

Акции и протести, в среда, враждебна по исторически и съвременни, политически и медийни причини. Логичен е въпросът дали софийските антифашисти ги е страх от открита саморазправа с тях, предвид това, че заплахи не са отсъствали.

„Не трябва да ги храним с нашия страх. Като се страхуваш по-добре нищо да не правиш. Това не важи само за тази проблематика, а е така в живота”, заявява Иво.

На 13 февруари те отново ще се опитат да концентрират недоволството срещу Луковмарш, независимо дали анархистко, либерално или просто човешко, в контрашествие. Към момента на писане на този текст представители на Столична община, която през последните 2 години не даде позволение за провеждането на факелния поход из центъра на София, заявиха пред „Евромегдан”, че все още чакат „експертната позиция” на МВР и прокуратурата. Организаторите от БНС обаче обещават дори без формално съгласуване с общината, националистическата демонстрация да е там, като вероятно просто ще договорят маршрута й с полицията на място, както през последните 2 години на „непозволено“ съществуване.

На мястото, с позволение или без, ще бъде и антифашисткият отговор.