Махалите на социализма През юли 2014 г. в т. нар. Гъбена махала във Варна са съборени незаконни ромски жилища. Акции за събаряне на незаконни постройки има и в следващите години в различни градове. Снимка: Любомир Бенковски / БулФото

Махалите на социализма

97% от заповедите за събаряне на жилищни сгради между 2010 и 2012 г. са за единствени жилища на роми, а работещи политики за подобряване на жилищната ситуация на ромите у нас няма, сочи докладът „Разрушаването на незаконни жилища в ромските махали: Устойчиво решение за ромската интеграция или проблем на дискриминация на ромите в България“, изготвен от адвокатите Даниела Михайлова и Александър Кашъмов по поръчка на Института за европейски политики на „Отворено общество“ и представен на 22 май 2017 г. Според социолога и антрополог Мария Иванчева, още много по-рано ромите стават жертва на бързо скроени, половинчато изпълнени и често вътрешно противоречиви политически решения, които ги поставят в неравностойно положение по отношение на жилищно осигуряване, въпреки масовите политики за интеграция и жилищно настаняване по време на социализма.

Жилищната криза не е ново явление в София. През 1879 г. в столицата на новоосвободена България живеят едва 11 хиляди души; до 1956 г. броят им достига 757 хиляди. Преди началото на социалистическия режим процесът на урбанизация без обществено жилищно строителство и осигуряване принуждава много хора да живеят под наем или да строят незаконни бараки в покрайнините на града. Въпреки кампаниите за узаконяване, за които пише социоложката Вероника Димитрова в статията си за бездомническия квартал Юч Бунар, София остава пренаселена, често с хора, тънещи в мизерия. Според документ от 1939 г., неуместното решение на жилищната криза в София довежда до пренаселване и появата на „недовършени къщи с лоши хигиенни условия“, които подслоняват „семейства в дълбока икономическа криза, без работа и изложени на глад … всички живеят в къщи с една единствена стая… с хартиени прозорци“.

След Втората световна война 12 хиляди семейства само в София остават бездомни, хиляди живеят в бедствени условия, а все повече хора от новите окупираните територии, търсят убежище в столицата. Социалистическото правителство се опитва да отговори на тези нужди, като предоставя готови апартаменти или заеми с ниски лихви от Българска инвестиционна банка, за строеж на кооперации. През първите 5 години след 1944 г. са пострoени 50 хиляди нови сгради – монолитни малки блокове с тежка декорация и високи тавани. Повишената цена на материалите по време на войната и растящата урбанизация обаче не позволяват такова строителство и скоро то е заменено от масови панелни жилища – с все малка площ, по-ниски тавани, по-тесни стаи и по-ограничено междублоково пространство.

Преди началото на социалистическия режим неуместното решение на жилищната криза в София довежда до пренаселване и появата на недовършени къщи с лоши хигиенни условия. На снимката – ромска махала в София през 30-те години на 20 век. Снимка: Стара София / stara-sofia.com

Аритметика на нуждата

В края на 70-те години България е в криза. В бюлетин от пролетта на 1980 г. радио „Свободна Европа“ съобщава, че въпреки намеренията на правителството на Българската комунистическа партия (БКП) за изграждане на 420 хиляди нови жилища в рамките на петгодишния план, до 1979 г. са построени “едва 370 хиляди апартамента”. За сравнение, след 1990 нови обществени жилища не се изграждат изобщо, за голяма част от съществуващия фонд е разпродаден или ‚заменен‘ със скъпи апартаменти, които общините или предават като заменки при твърде непрозрачни сделки, или пазят без да могат да настанят хора.

През 70-те обаче, експертите на БКП са загрижени, че “жилищния проблем стига до задънена улица“. Според доклад на Председателя на Столичния общински съвет Петър Междуречки от 1979 г., за 50 хиляди семейства, които „отчаяно се нуждаят от жилища“, столичната община предвижда по-малко от 5 хиляди. „10 000 семейства живеят „в бордеи”, а „14 000 от всички 50 000 в нужда живеят в „не-жилищни помещения“ на площ от 5 кв.м. на човек или по-малко, при 13.5 кв.м. за останалата част от населението на столицата.

Петър Междуречки настоява, че приоритет на Столичния общински народен съвет (СОНС) трябва да бъде разпределението на жилищата за „инженерно-технически кадри, заети в решаващи отрасли за материалното производство, за активни борци, и за крайно нуждаещите се граждани”. По Указ 1342 на Държавния съвет, 10% от всички жилища трябва да отиват за крайно нуждаещи се граждани в категорията “млади новобрачни семейства”. Междуречки  обаче посочва, че СОНС не може да изпълнява дори изискванията по този указ, тъй като новите жилища, изграждани от двете компании на СОНС (ДК-София и ДСО-Софстрой) се дават в три широки направления. Тук влиза разпределение на жилища на членове на различни държавни и партийни структури, освободени от задължението да споделят със СОНС жилища, построени от техните строителни компании, и които получават квота от жилищата построени от СОНС, както и хора, които вече притежават собствен имот.

През 70-те години голяма част от строителния ресурс на ДСО-Софстрой отива за строителство на апартаменти на служители на армията, които директно получават гражданство в София десет години след началото на службата си в страната. В доклада си до Станко Тодоров Петър Междуречки моли Председателя на МС да застави Министерството на народната отбрана (МНО) и Министерството на вътрешните работи (МВР) да споделят жилищния си фонд в София със СОНС и да използват собствените си компании за жилищно строителство. Междуречки настоява 30% (вместо 10%) от жилищния фонд на СОНС да отива за младите новобрачни семейства, а за активни борци да бъдат отделяни не повече от 300 жилища годишно. Целта е СОНС да се концентрира върху изграждането на къщи за нуждаещите се.

От кореспонденция между Министъра на Отбраната ген. Добри Джуров и Станко Тодоров обаче става ясно, че МНО блокира предложените от СОНС мерки. Ген. Джуров счита за „крайно несъстоятелно и нецелесъобразно приемането на тези решения”. Той настоява, че строителните комбинати на армията не са пригодни за жилищно строителство, а следва да се използват за строеж на военни съоръжения. Министърът на отбраната заявява, че МНО използва ДК-София и без него не може да построи над 3000 жилища годишно, и „държи да уведоми” Станко Тодоров, че “на територията и в покрайнините на София има много построени и неизползвани вили, които могат да задоволят потребностите на младите новобрачни семейства”.

Постановление 54 на Министерския съвет от 05 декември 1979 г., което се отнася до осмата петилетка, не повишава процента на жилища за млади новобрачни двойки. В член 2.1 се казва „компаниите на СОНС от 1980 г. да не изпълняват жилищно строителство за ведомствата, които имат строителни съоръжения”, но още в същия ред се прави изключение за ДК-София. Така МНО остава основен потребител на жилища, които са разпределени от СОНС. Нарежда се усилен темп на жилищно строителство и преразпределение, особено за активни борци и инженерно-технически кадри с акцент върху работещите в „Кремиковци“. През осмата петилетка в страната настъпва по-сериозна икономическа криза, темповете на жилищно строителство падат, а хората, които имат нужда от жилища, остават в графата на нуждаещите се.

Независимо от масовото строителство, преразпределението на жилища не започва с нуждаещите се, а служи на част от елита на и създава привилегии за сметка на най-засегнатите от жилищната криза

През 2011 българите от не-ромски произход имат средно 23 кв.м. площ на човек, докато ромите при 10, като 4 от всеки 5 българи от ромски произход живеят с външна тоалетна, а половината без достъп до прясна вода, канализация или надежден източник на енергия. Снимка: Dennis Jarvis чрез Flickr

На пръв поглед „жилищния въпрос“ не засяга ромските семейства директно. Използването на термина „бордеи” в официален документ, както и назоваването на „млади новобрачни семейства” във време на демографски срив обаче говори за определен профил, а бедствените условия на живот и малката обитаема от 5 кв.м. на човек, описана от експертния доклад, в по-голямата част от случаите са свързани с българи от ромски произход. До такъв извод довежда от една страна заличаването от края на 70-те на споменаването на ромското население в официални документи и медийни доклади поради политиките на асимилация при Възродителния процес. От друга страна, важно е да се отбележи, че при доклади на Отворено Общество и Агенцията за Развитие към ООН в България показват, че през 2011 българите от не-ромски произход имат средно 23 кв.м. площ на човек, докато ромите при 10, като 4 от всеки 5 българи от ромски произход живеят с външна тоалетна, а половината без достъп до прясна вода, канализация или надежден източник на енергия. Отпечатъкът на особеното отношение към ромите по отношение на жилищното осигуряване, обаче е поставян много по-рано.

(Не)прикрито разделение

Не може да се отрече, че по времето на държавния социализъм ромското население е субект на разпределение и политики на интеграция – когато през 1944 на власт идва БКП, мнозинството от ромите са безработни или работещи зле платен труд, подлежащ на социална стигма. Те нямат достъп до образование, здравеопазване и елементарни услуги. Преди падането на БКП от власт през 1989 голяма част от ромите преминават през образователни програми, имат достъп до услуги и безработицата сред ромското население е едва 20%. Бързото обедняване на ромите, обаче, което довежда до днешната критична ситуация на безработица и жилищен недоимък, е поне донякъде предопределена от политиките при социализма.

Урбанизацията и индустриализацията през 40-те години бързо засягат и ромското население. След 9 септември ромите, само 5% от които са все още живеят чергарски живот, са разглеждани от партията като част от градската работническа класа. В първите години на новата власт те получават равен достъп до обществени услуги и са насърчени да изграждат културни институции. Този период приключва през 1947 г., когато турската държава допуска български граждани от турски произход да се преселят в Турция, тъй като България е считана за „обсадена от комунистите“. Хиляди българи от турския етнос напускат страната. Двеста мюсюлмани от ромски произход също минават границата, при което България и Турция я затварят. Това кара българското правителство да гледа на ромите изцяло (и без значение от религиозната им принадлежност) като на „заплаха“. Закриват се ромски вестници, а ромските организации са принудени да влязат в Отечествения фронт.

Отвъд „турчеенето“ на ромското малцинство, неговите членове не са сред приоритетите на БКП и ромите са третирани като останалата част от населението. През 1958 г. Министерският съвет приема Постановление 258 за „уреждане на въпросите за циганското население в България“. С това решение БКП приема конкретни мерки, насочени към ромското малцинство, което, според документа, въпреки цялостния напредък в условията на живот, все още има членове, които живеят като „чергари“, „занимават се с просия и грабеж“, и са “разпространители на болести и … носители на най-голяма изостаналост”. Постановлението препоръчва народните съвети и обществените организации да се занимаят сериозно с „превъзпитанието на циганското население“, да се приемат ромите за жители на селищата, които обитават, да се санкционира чергарския начин на живот, да се намери работа на ромите в земеделието и в трудовите кооперации, като изрично се казва такава работа да се търси в „нови или разширяването на съществуващите държавни земеделски стопанства в планинските и ерозирани райони на страната с оглед да се заангажират на работа в тях допълнителен брой работници – цигани”. Не е предвидена интеграция в по-леснодостъпни места, а в по-малко желани и трудни за работа региони и за позиции на неквалифициран труд.

В този период Министерският съвет инвестира в изграждането на нови жилища на стойност 4 милиона лева за жилищни кредити, хигиенизация, преустройство и саниране на ромските квартали. Наред с това обаче започва и политиката на държавата за десегрегация или разреждане на ромите. Дадени са им нови къщи в „съответните“ населените места, като се избягва тяхната концентрация. Според Майкъл Стюарт, английски антрополог известен с теренните си изследвания на унгарските роми преди и след 1989, в този процес в Източна Европа се насърчават особено семействата, които правят усилия да живеят „прилично“ и да усвоят практиките на средна класа. Според публикация на Отечествения фронт по повод 20 години от идването на БКП на власт, по този начин до 1964 г. близо 75 хиляди, или 1/3 от ромското население, се заселват в 14 000 нови жилища.

Въпреки това, правителството провежда редица политики, които говорят за концентрация на ромското население. Децата са взети от родителската среда, която „носи изостаналост и зараза” и са поставени в специални училища далеч от семейството си, заедно с други деца от ромски произход. Разпореждане № 2071 на Министерския съвет от 2 ноември 1961 г. изисква откриване на училища, интернати и пансиони за деца роми. Тъй като тези училища дават само основно образование, а приравнителни курсове с редовните училища не са предвидени, хиляди ученици от ромски произход от подобни училища не могат да кандидатстват за висше образование. Те са наемани във фабрики като неквалифицирани кадри на най-нископлатените позиции.

Друга подобна практиката е изпращането на хора от малцинствата в строителните войски. Създава се и институцията „цигански кмет“ в сегрегираните квартали с ромски граждани. Целта на длъжността е да отговаря за нуждите им и, според Господин Колев, един от шепата роми в Политбюро, който описва ситуацията на ромите в биографията си, ролята на ромския кмет е да се грижи за това ромите да не ходят по централните институции на държавната или градската управа и да стоят далеч от очите на властта.

Въпреки че Постановление 258 изисква ромите „да бъдат настанявани в разните части на селищата или районите“ и „при благоустрояване на селищата и други случаи да се избягва съсредоточаването на циганите в една махала“, ромският политик Господин Колев разказва как между 1956 и 1961 г., и особено при управлението на Антон Югов, са разрушавани определени махали, но ромите от тях са концентрирани в нови квартали извън градските центрове и погледа на властта, чуждестранните делегации и „редовите българи“. В квартал „Филиповци” са преместени основно роми от ул. „Константин Величков“ и Татарли Махала, като няколко български семейства, живеещи там, бързо си тръгват. Има и разделения в ромската общност. В писмо до Тодор Живков, подписано от „група цигани“, те изразяват „енергичен протест“ срещу това да бъдат дадени жилища на лошите 80%, които „крадат, просят, мързелуват и мамят“. Писмото препоръчва „лошите” роми да останат в кварталите с ромско население, а на „добросъвестните” 20% да бъдат дадени жилища в кварталите на София“.

Наред с тези политики, незаконно строителство продължава, въпреки масовото строителство през 70-те и 80-те години. Дори когато на ромските семейства са предложени държавни жилища, едностайните и двустайните постройки не позволяват да се настанят многобройни домакинства и всички синове да се настанят при бащите си, какъвто е редът. Ромските семейства често задържат самопостроените си къщи, а държавните служители си затварят очите за техните жилищните условия. Къщите не са събаряни, но въпреки кампанийното изискване от БКП да бъдат узаконявани, това не се случва. 

Въпреки намерението на социалистическия режим да даде жилища на гражданите в нужда, както и да премахне ромските махали, през 1989 г. много от тях все още съществуват, а някои от тях съществуват още от времето на социализма. Снимка: Samuel чрез Flickr

Мълчаливо изгнание

На 26 януари 1979 г. излиза Разпореждане № 7 “за по-нататъшното подобряване на работата сред българските цигани“, което поставя нов краен срок разрушаване на нерегламентираните ромски махали. Според документа това трябва да стане до 1990 г. Наред с това обаче около някои ромски махали започват да се строят огради, а ромите изчезват от медиите и официалните документи. Ромите мюсюлмани стават обект на политиките на „пълна и безусловна асимилация“ и принудителна смяна на имената през Възродителния процес. Все повече се говори срещу т. нар. „ромски национализъм“, смятан за заплаха за нацията.

В този смисъл, липсата на споменаването на ромите в дебата за жилищния въпрос в края на 1979 г. е симптоматичен. В Решение №7 обаче ясно се заявява, че и през 80-те години социалистическото правителство и местните власти все още се занимават с незаконни ромски лагери чрез разрушаване на жилищни сгради извън регулация – много от проблемите, с които държавата се сблъсква по отношение на ромските общности през 40-те остават и през 80-те.

Тежкото следвоенно състояние и наследство от предишния режим не позволява да се намери решение на жилищния проблем. Наред с това, по отношение на ромите социалистическото правителство следва двоен стандарт. Докато официалната политика е на разреждане, редица правителства следват логиката на развитите капиталистически общества, в които маргинализирани групи са извеждани от градските центрове. През социализма те са преселвани на места, където стават невидими и отделени от мнозинството.

В резултат на тези двойнствени политики, и въпреки значимите успехи на управлението на БКП в разширяването на достъпа на ромите до социални права и услуги, пътят на жилищната и общата криза на ромското население след 1990 г. изглежда предначертан. Като нискоквалифицирани работници в заводи и земеделски кооперативи, ромите са първите, които губят работните си места. Те са силно засегнати от масовата приватизация в земеделието през 1992 г. и на промишлеността след 1997 г. Въпреки намерението на социалистическия режим да даде жилища на гражданите в нужда, както и да премахне ромските махали, през 1989 г. много от тях все още съществуват, а някои от тях съществуват още от времето на социализма.

По отношение на ромите, и при социализма държавата често си затваря очите за неформални решения, за да се осигури временно, макар и неустойчиво решение за недостига на жилища. Това може да се тълкува като недобро планиране, но представлява една по-социална политика от изселването им без представяне на алтернативни жилища, което виждаме в България днес. Когато става дума за ромите, държавните политики се случват на пресечната точка между институционалния расизъм, който предлага лечение на ромите като зараза и национална заплаха, и класовата дискриминация, която преразпределя социалистическите жилища в полза на елита, а все по-оскъдните управленски решения водят до задълбочаваща се сегрегация, бедност и стигма.

Снимката на ромска махала в София през 30-те години на 20 век е публикувана със съгласието на авторите на „Стара София“.