Монетата на Патрик

Патрик държи тази статия да е позитивна. Децата, домът и бизнесът му са тук. Неразривно е свързан с България повече от 20 години. И точно защото по паспорт е чужденец, а и работата му предполага непрекъснат досег с бюрократичната машина, е срещнал арогантност и чиновническа корупция, каквито малцина  от емигриралите на запад българи са видели. Но Патрик е хвърлил монетата на обратната страна: имигрирал е в България. И се бори  тя да бъде добро място за живеене.

Визитка: Патрик Смитьойс.
Възраст: 45.
Националност: Нидерландия.
Семейно положение: женен за българка. Бизнес: инвестиционно посредничество на чужди фирми, желаещи да реализират проекти в България.
Призвание: Автор на филми, борец срещу корупция, административен произвол и „мафия“ – където и както ги вижда. Фото: Иван Миланов/Евромегдан

Първият досега на Патрик с България е през 1992-1993 г. Осигурява поръчки за родния текстилен бранш, изнася в Холандия. Тези и следващите години обаче са времето на бандитската приватизация –  „Никой нормален чужденец не можеше да разбере логиката на директорите на държавните предприятия. Уж трябваше да ги управляват добре, ама май искаха да ги приватизират – фабрики в лошо състояние са по-евтини”. Това не е рецепта за добро сътрудничество, затова Патрик излиза от този бизнес. По време на икономическата криза се специализира в спасяването на застрашени бизнес начинания на други чужденци.

Жива вода

Негови сънародници холандци го търсят да спаси огромна инвестиция на брега на язовир „Искър”. Това вече е история, в която са намесени екология, жизнена среда, борба за обществения интерес, както и…. бюрокрация, алчност и един леко съмнителен МВЕЦ. Затова ще я разкажем по -подробно.

Някъде в средата на миналото десетилетие холандците, т.е. сегашните бизнес партньори на Патрик, купуват 600 декара на брега язовир „Искър” – при вливането в реката край местността Мечката. Сред чудно хубавата природа планират да изградят стотици луксозни къщи, ваканционни апартаменти, речни канали, увеселителен парк с гондоли…  Холандците имат български бизнеспартньори в многомилионния проект. Помагат им и политици. Уж.  Защото се оказва, че 80% от земята е под максималното ниво на язовира и градоустровеният план на София забранява там да се строи. Планът обаче влиза в сила след покупката на земята, така че холандските инвеститори могат единствено да пият една студена вода.

Холандците търсят сънародника си за да спаси проекта. Патрик им става съдружник. Реално нищо кой знае какво не може да спаси, те многократно го карат да се откаже, прежалвайки вложените пари. Като връх на всичко се оказва, че земите трябват да бъдат отчуждени. Но Патрик не се предава, има идея – земята в чашата на язовира да се превърне в природен парк, като се възстанови нарушената през годините екосистема. Край нея, върху „земята по-нагоре”, където може да се строи, да се направи детски лагер.

Идеята е много повече от бизнес. В речната зона живеят десетки видове риби, сред тях защитените от Бернската конвенция главоч, кротушки,  змиорка, балкански щипок, както и по закона за биоразнообразието – черната балканска мрена и бялата мрена. Гнездят редки птици, срещат се видри. Растителността е близка до лонгоз. Патрик иска да опази всичко това, а детският лагер да учи на знание и любов към природата най-малките. „Децата в София освен по моловете няма къде да отидат. Не знаят разликата между пиле и крава”, казва той. Праща писма с намерение да Йорданка Фандъкова, арх. Петър Диков (теренът е част от Столична община), отговор обаче няма. Врата на институциите се оказва затворена.

Идеята на Патрик да създаде резерват опровергава на  господстващата догма, според която опазването на ценни природни територии пречи на бизнеса.

Идеята на Патрик Смитьойс да създаде резерват опровергава господстващата в днешна България догма, според която опазването на ценни природни територии пречи на бизнеса. Защото холандските партньори на Патрик гонят чистата печалба, а екологията им е последен мотив. Но той успява да ги убеди.  Не само защото му харесва идеята, обича природата, цени България и вярва в социалната отговорност на бизнеса. Но и защото в нея има солиден бизнес смисъл: опазената природа е лукс, добавена стойност, която привлича повече и по-заможни клиенти.

Замисълът е отчуждената от холандските инвеститори земя да бъде превърната в парк, а те да продължат да реализират проекта си в оставащата им собственост. Ще се съгласи ли обаче българската държава да превърне в парк земя, по молба на веднъж измамените от нейни представители чуждестранни инвеститори? Естествено, че не.

Институциите мълчат, но разни хора шетат. „Един ден в офиса ми се появи жена, направи ми  вид „руско предложение”, спомня си Патрик.  Казала, че е представител на виден господин, който искал да купи нашите земи край язовира. Предложила милион.  „Казах й, че няма да стане, защото сме намислили да направим детски лагер, да има къде да играят малчуганите на София.“ Освен това 12 млн. вече били вложени в проекта. Контрапредложението скочило на милион и половина. „Отново отказах. Тогава тя каза: „Ще съжалявате!”,

„Ще съжалявате!“

Патрик я отпраща и забравя за нея. След около година и половина обаче разбира, че малко над зоната, върху Искър, ще се строи… МВЕЦ – малка водна централа. И целият проект отива на кино. Както и  поминъкът на земеделците в района. Това би бил истински край. Не само за детския лагер.

Преди доста години нагоре по течението реката е била препречена от стена. Целта й е била да поддържа нивото на водата, да захранва рибарници надолу. От тази стена се отклонява канал, който осигурява вода на десетки картофопроизводители. Каналът поддържа растителността, без него животът умира. Целият. МВЕЦ-ът е заплануван точно там.

„Мислиха, чудеха се как да ни попречат, измислиха точно на това място да направят ВЕЦ. Да ни спрат каналчето,“ разсъждава Патрик. Не вярва някой да го потвърди, но е уверен, че това е причината. Каква е целта ли? „Земята край язовира може да се отчужди. И вижте какво се получава – чичо Митко има декар и половина, леля Марийка декар. Но ние имаме 500. Някакви хора се мъчат да купят земята и после да играят игра с държавата да ги обезщети за бесни милиони. Обаче  ние не ги продадохме. Трябваше да ни накажат”, разяснява хипотезата си Патрик.

Дружните усилия дават резултат – през пролетта Административен съд – София област спира строежа на мВЕЦ.

Че водната микроцентрала е проектирана специално заради отказа на Патрик да “сътрудничи” трудно може да се докаже. Но пък е видно, че са…. използвани твърде интересни процедури за построяването му.  Много любопитни, много. Тъй като МВЕЦ-т е на границата на две общини – Столична и Самоков, проектът е бил депозиран само в едната – по-малката. Обществено обсъждане  се организира само в Самоков.  Патрик и други заинтересовани хора не са били уведомени. „Узнах чак след като проектът е бил одобрен в РИОСВ. Бях изтървал всички срокове за обжалване”, казва Патрик. Но жител на Самоков обжалва, Патрик се включва в делото,  помага. Други хора от региона научават за водната централа, и те са недоволни. Дружните усилия дават резултат – през пролетта на тази година Административен съд – София област спира строежа на мВЕЦ. Постановява, че решението на РИОСВ по доклада за ОВОС е незаконосъобразно, като основният мотив е именно липсата на информация за обществеността.

“Борим се, много е трудно”, признава Патрик. Живата вода е спасена, макар и временно. Инвеститорът е обжалвал, предстои сблъсък във Върховния административен съд. Краят е отворен.  Монетата лети.

Хълмът на „съкровищата“

Недоволните жители на Самоков водят дела на всички инстанции. Губят ги. Според тях сновният мотив на съдебните състави е абсурден: че ако не се построи депото, щели да се загубят отпуснати европейски средства. Депото е на стойност 9.3 млн. лв.
Освен това в недрата на хълма има и полезни изкопаеми (строителни материали). През 2009 г. строителният гигант „Главболгарстрой“ извършва геоложко проучване и е на път да поиска концесия. Отказва се в „името на сметището”, като според местни хора се е надявал да построи обекта и успоредно с това да добива строителни материали. Не успява, а с изграждането на депото се захваща друг строителен и добивен гигант – „Геотехмин”. Строителството започва в края на 2014 г. Жителите на Самоков обаче не се предават, внасят в община Самоков искане за референдум. Но общинският съвет на Самоков не разрешава референдум, понеже запитването касаело местния бюджет (превратно и невярно тълкуване на закона, според протестиращите: ако беше вярно, нито един референдум нямаше да се проведе в България, тъй като всяка тема косвено опира до бюджета). Фото: Кампания против изграждане на ново сметище в Самоков.

Към 2000 г. в България се пише Национална програма за управление на отпадъците. Самоковският боклук е един от тези, на които трябва да се намери ново депо, което да приюти сметта на още 3 общини. След внимателно проучване, изследване и сравнение на 21 площадки е определена изоставена мина край Костенец. Подходящо място, тъй като наблизо не живеят хора, природата е унищожена, наоколо не може да се развива нито икономика, нито земеделие.

През 2009 г. обаче община Самоков напълно неочаквано предлагат съвсем нов терен – на хвърлей от града, на километър от река Искър, край ферма и мандра. Жителите на общината с изненада разбират, че държавата се е отказала от изоставената мина и боклука ще се складира току пред домовете им. Освен това депото ще е на хълм. Къде се е чуло и видяло сметище на хълм?  „С новата площадка е налице възможност за бъдещо разширение. Тя е най-близо е до община Самоков, която генерира най-много отпадъци. Това дава икономически, социални и екологични предимства на населението”, е мотивът на тогавашния министър на екологията Нона Караджова.

Жителите на Самоков обаче не искат „предимства“ и се вдигат на бунт. Правят протести, събират подписи, обжалват ОВОС. Самият доклад за въздействието е, меко казано, скандален – река Искър въобще не е отбелязана в него. Хората завеждат дела. Някъде тук историята опира до Патрик. Той иска да прави парк и детски лагер край Искър, а община Самоков смята да складира боклук край реката… Присъединява се към стотиците протестиращи.

Водят дела, губят ги. Тогава събират над четири хиляди подписа и изискват референдум за преместване на сметището. През август, обаче, общинските съветници от всички партии вземат решение, че въпросът е незаконен. В присъствието на недоволните си съграждани, които буквално окупират залата на съвета. И Патрик е там, изумява се:  „съветниците на Самоков бяха доволни, че ни прецакват. Гледах ги в очите, сияеха. Това не мога да го разбера – не аз живея там, а те и техните деца”.

Не харесвам Холандия толкова, но там ако 200 души влязат в общината и протестират, медиите ги отразяват.

Патрик е изумен и от друго: „Не харесвам Холандия толкова, не бих живял там. Но ако там 200 души влязат в общината и протестират, медиите ги отразяват. Журналистите питат какво се случват, търсят, реагират. Първо ще обиколят хората, после ще видят какво мисли министъра. А тук въобще не им пука, гледат да интервюират представителите на властта и после си заминават. Нима и те не са обикновени хора, като всички нас, нима нямат чувствителност, не виждат какво се случва?”.

Трябва или да бягаме от България, или да се борим, да опитаме да променим действителността.

През есента на 2014-та година се случва нещо знаменателно в живота на Патрик. Съпругата му Стефка работи като доброволец в дом за изоставени деца и се привързва към бебе, болно от сифилис. Полага всекидневни грижи за него, тъй като смята, че останалите гледачки го отбягват. Патрик и Стефка подават документи за осиновяване, но отново получават „оферта“ – 15 000 евро, за да осиновят точно избраното дете.  Следват репортажи по Нова телевизия, статии във вестници, жалби в агенциите  за „Закрила на детето” и по социално подпомагане, в прокуратурата, холандското посолство, съда в Хага  – Патрик и Стефка не дават подкуп, но и не се предават. Губят битката срещу всички възможни институции (доказването на подкуп е едно от най-трудните неща), а детенцето е дадено за осиновяване на друго семейство.  Патрик е покрусен: „Казах си, че или трябва да стягаме куфарите да бягаме от България, или да се борим, да опитаме да променим действителността”.  Тук е.

Журналист по неволя

Депото бе открито тази есен с фанфари. Група граждани, сред които и Патрик, протестираха напразно при рязането на лентата. Битката изглежда загубена. Но Патрик отново не се предава. С помощта на приятел прави филм, „Кутията на пандора“, публикува го в интернет. Ще бъде излъчен и по холандска телевизия. В него разказва и за и мВЕЦ-а, и за депото, и за битката на хората, бюрокрацията, корупцията… Както и за чудно хубавата българска природа, която контрастира с цялата тази отврат.

“Казах си – не, не може повече така! Не може да продължава! Корупция има навсякъде по света, но наглостта на силните на деня в България става все по-голяма и по-голяма. Тази демонстрация, това презиране на хората… не, не мога да го разбера. Затова и правя филм, давам гласност. Това можем, това правим. Поне в интернет да гледат хората, да се информират.  Сътрудничим с приятели, помагаме си. Какво друго ни остава?”, казва Патрик. Бори се. Надява се на монетата.

Не може повече така! Не може да продължава! Корупция има навсякъде по света, но наглостта на силните на деня в България става все по-голяма

Филмът се превръща в поредица. Казва се “My New Homeland” (“Моята нова родина”). Разделен е в 8 серии, първите две са готови. “Филмът е начин да бъдем чути. Много хора знаят, но и не знаят какво се случва в България. Помагам на много проекти и знам – все някой идва, спира начинанието, проблем е докато не кажеш, че не познаваш брат му на тоя, сестрата на оня. Самите чужденци вече са приели, че този, който може да им реши проблема, е който умее да борави с корупцията”, обяснява Патрик.

Чудовищните бюрокрация, наглост и корупция са големият бич за България.

„Чудовищните бюрокрация, наглост и корупция са големият бич за България. Хората са отчаяни, примирени. Управляващите са ни вкарали в матрицата и правят каквото си искат. Ситуацията е без изход, като с монета.  Хвърлена е. България ще се избави от всичко това, ако монетата падне от правилната страна. Ако не падне – няма. Просто монета – трябва да застане откъм доброто”.

В очите на този българо-холандец бъдещето на България вече зависи от случайността. Това е видял, такъв извод е направил. Разказахме ви за него и историите му, защото не искаме да повярваме, че България зависи вече единствено от шанса. Трябва да уловим монетата, докато все още е във въздуха.