Прикипяване на силно сгорещен котлон

Сашка Пелова е една от четири. Това е съотношението на българските жени, които са станали жертва на един или друг вид насилие от страна на партньора си. Това е сухата, брутална статистика.

Историята на Сашка е живият живот. Също брутален. Когато я питам дали иска да застане с името си зад своята история, тя съвсем категорично, със самовъзпитана отскоро увереност, отсича: „Аз няма от какво да се срамувам!”. Така ми става ясно нещо много важно – Сашка е преодоляла най-съществената граница между нея и повечето жени, които попадат в този процент – осъзнаването на проблема като обществен, важността на това да се говори. Следващият път разказът на Сашка или някоя видяна история по нашумелите битови формати по телевизията, ще бъде онова побутване, което да накара някого да излезе и от страшния двустаен апартамент, и от удобната анонимност.

Сашка често говори за прикипяване когато споменава насилието от страна на мъжа си. „Претърпяхме насилие от страна на моя мъж, който ни биеше, тормозеше и в един момент аз прикипях,“ разказва тя.  И добавя: „Аз мога да забравя една, пет, десет псувни, или това, че е счупил гардероб, стол, маса и така нататък, но това, че посяга почти всекидневно и на дъщеря ми, и на мен – не.“

Малко по-късно пак ме уверява, че скоро толкова ще й „прикипи”, че ще отиде в затвора и ще го излежи. Тонът, с който говори, напомня на прикипяла вода, оставена на силно сгорещен котлон – пръска навсякъде, затова е трудно да идеш и да намалиш мощността му.

Иначе чувството за хумор не я напуснало и вероятно точно то я е съхранило. „Какво друго ми остава”, смее се. А всъщност Сашка е станала жертва на насилие два пъти – веднъж като съпруга и веднъж като майка, когато дъщеря й е подлъгана от педофил в квартала на 7-годишна възраст.  „Никога не е имала детство,“ потръпва майката при този спомен. И продължава да разказва: „Преобърна се каруцата – не получихме нито адекватна психологическа помощ, нито психиатрична“. Според Сашка психиатърката използвала дъщеря й като опитна мишка за различни медикаменти. „Тогава бях и родител, и приятел, и готвачка, и слугиня, вършех всичко вкъщи, ходех на работа, нея я водех по доктори… А на мен никой не оказа никаква помощ,“ споделя жената.

Тонът, с който говори, напомня на прикипяла вода, оставена на силно сгорещен котлон – пръска навсякъде, затова е трудно да идеш и да намалиш мощността му.

По време на разговора става ясно, че помощ в случая е оказана единствено от полицията, която обаче предлага съвсем краткотрайно решение, както и от неправителствените организации. Изглежда сякаш те са поели голяма част от функциите, които държавата не упражнява ефективно. Името на Геновева Тишева, председател на Алианс за защита на жените от домашно насилие и юрист с опит в областта на човешките права, се споменава през цялото време с огромна благодарност. Не без причина. Тъкмо тя уточнява какво се случва след като прекрачиш границата на търпението си и решиш да потърсиш помощ.

„Досега не е имало случаи, в които да откажем помощ на пострадал,“ разказва Тишева. Основната задача на алианса е да осигурява устойчив контрол на услугите, на политиките и изпълнението на законодателството, за да могат пострадалите да получат помощ. Тя най-често е социално-психологическа, а ако е необходимо, се предлага и правна помощ по Закона за защита от домашното насилие.

Средствата за всички тези дейности в страната се лъкатушат между различни фондове и проекти. Кризисните центрове, например, се финансират като делигирани дейности от държавата чрез общините.Проблемът е, че „тези средства са абсолютно недостатъчни за този вид услуги. Изчисляват се по някакви стандарти, които са доста остарели и занижени”, обяснява Тишева, като допълва с ирония, че „програмите за консултиране на пострадали от домашно насилие или друго насилие, основано на пола, са действащи, независимо от това дали са финансирани, нефинансирани, недофинансирани, или от кого са финансирани“.

Самите услуги – и интердисциплинарните, и консултативните – се финансират частично и от Министерство на правосъдието, което от 2010 година насам трябва да отпуска бюджет около 500 000 лева (или по-малко), който да подпомага обучения, кампании и дейности в помощ на пострадалите, а отскоро и в помощ на насилниците, с които да работят специалисти. Факт е обаче, че отпуснатите средства се бавят, а понякога не достигат въобще до крайната си точка. Така програми за обучение на магистрати, социални работници и полицаи, за които е имало точно определени фондове, не са получили парите си. Тишева допълва, че забавени средства за неправителствените организации се очаква да бъдат разпределени и от МВР. Заключва: „има нещо в цялата тази система за разпределяне на средства, което на нас не ни е ясно“.

Освен в средствата, проблем има и в настоящето законодателство. Закон за защита от домашното насилие у нас има от 2009 година, но за съжаление той не работи достатъчно ефективно в полза на жертвите на насилие, тъй като мерките срещу насилника имат не наказателен, а административен характер: най-вече глоби, смята Тишева. Стандартът за доказване на насилие е прекомерно завишен, срокът на защита рядко достига определените от закона 18 месеца, жертвите не могат да докажат наличието на психическо и емоционално насилие, ако по тях липсват белези от физическо такова, а някои от мерките за защита, упоменати в закона, въобще не се прилагат на практика.

Институционалният бюрократичен батак в България може да те накара да избягаш по-бързо от него, отколкото от насилника си.

Излиза, че институционалният бюрократичен батак в България може да те накара да избягаш по-бързо от него, отколкото от насилника си. Границата тук е много тънка – жертвата на насилие винаги е на крачка към това да се върне към ежедневието си с мисълта, че всичко случващо се е плод на преувеличение.

35 % от жените не са споделили с никого за преживяно сексуално насилие, а 56 % споделят, че никога не са чували за нито една от организациите, които помагат на жертви на домашно насилие. Снимка: www.publicdomainpictures.net

Cui prodest?

Стигаме и в двата разговора до един и същи въпрос, който тежи в пространството през цялото време: Защо е това забавяне, къде е логиката? Кой би могъл да се съпротивлява тези неща в тази сфера да станат по-бързо? И ако ми кажат, че няма съпротива, тогава нека се промени Наказателният кодекс и това деяние да се гледа като престъпление от общ характер. Нещо, което вреди на толкова много хора. Да могат жертвите да се осмелят, да може на по-ранна фаза да се действа, да няма убийства, каквито има много вече. Защо са против това хора да не умират? И ако са наистина против, тогава трябва да зададем най-логичният въпрос: Cui prodest? Тоест, кому е изгодно това?”, пита Геновева Тишева, а Сашка Пелова косвено й отговаря: „Политиците имат лична изгода и ще ви кажа защо – защото го практикуват в собствените си семейства. Аз съм сигурна, че за да не се променят тези закони, които е належащо да се променят, има нещо.  И мисля, че трябва да се даде повече гласност. Не за друго, а за да си мръднат някои хора задниците и писалчиците.“

Подобни съмнения трудно могат да се избегнат. В опит да взема интервю от представители на Министерство на правосъдието на международна конференция по въпроса, то ми беше отказано, тъй като обстановката била „неформална“ и по този начин те можели да компрометират институцията, която представляват. С други думи, дошли сме, за да слушаме чуждите добри практики; да кажем, че имаме проблеми е напълно неприемливо; по-добре е да напишем кратка реч на хвърчащ лист и да заявим скалъпено, че всичко е наред. Обяснението напомня един популярен анекдот отпреди трийсетина години: нека гледат, нека се учат, за това сме ги пратили! Иначе аз, като съвременен журналист, който явно се е объркал относно функцията на пресцентровете, бях препратена именно към такъв. Беше ми предложена и презентация на Powerpoint, която да ми обясни какво става. Само не и разговор пред диктофон.

В крайна сметка онова, което успявам  да стъкмя от неформалните ни разговори, е, че като бенефициент на Финансовия механизъм към Европейското икономическо пространство, България трябва да изготви проектна стратегия по която работят Министерство на правосъдието, Министерство на вътрешните работи и Министерството на труда и социалната политика. Стратегията трябва да съдържа предложения за промени на настоящето законодателство, което съответно в момента се анализира. След анализа следва сформиране на работна група, съставена от неправителствени организации, магистрати и представители от министерствата, които да представят проектната стратегия и предложенията за промени, като тук се намекне и стандартът на Съвета на Европа и доказването на необходимостта да се ратифицира Истанбулската конвенция. С една дума, пътят е дълъг, труден, но пък и не е сигурно докъде води. За тази утопична работна група, например, Тишева слушала поне от година, но така и не е сформирана.

Когато пролет не идва

Неизяснен остава въпросът защо управляващите отказват да подпишат и ратифицират така важната Истанбулска конвенция. Сашка е посветила на този въпрос страница в своя фейсбук, която обаче страда от липса на интерес от страна на гастролиращите, както там, така и в Плевен, където живее: „Сама птичка пролет не прави. Може би трябва повече хора да се организират, шествие или нещо такова, а тук нищо не се прави. Такъв град сме, за съжаление. В София е по-различно. А тук с кого да бъда?“

На 25 ноември 2013 г. в Бургас представители от неправителствени организации , доброволци и граждани от цялата страна настояват за ратифициране на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие. Фото: Асоциация „Деметра” – Бургас

Все пак, някакво възмездие за стореното има, но то идва от международните съдилища. С помощта на Тишева, Сашка  все пак успява да осъди държавата в Женева, след като делото срещу насилника на дъщеря й в България е отложено и обезщетението така и не се изплаща. „Дадоха ми [като компенсация] максимума, който могат за подобен род престъпление,“ обяснява тя.

Питам я дали след всичко преживяно вече живее по-спокойно. „Божке, и сега продължава, ама… не знам,“ гласи спонтанният отговор. „Ще видя, аз съм човек с ТЕЛК, просто вече не ми пука, пада ми шалтерът и до там. Но не е това работата – винаги съм се опитвала да реша проблема с приказки. За мен благата дума широка врата отваря, но започвам да се убеждавам, че май в благата дума по-голяма е глупостта,“ споделя Сашка.

Малко преди началото на м. май Алиансът за защита от домашното насилие изпрати на депутатите призив, с който ги приканва да се изкажат срещу насилието. Нищо повече. „Според Вас колко от тях се отзоваха?”, пита ме г-жа Тишева. „Николко”, допускам. Греша! Един депутат се е отзовал:  д-р Султанка Петрова, председател на Националната женска организация на ВМРО. Останалите или „не са го видели”, или са го „изгубили”, или не са му обърнали внимание. „Значи така мислят партиите, така мислят групите, така мислят една голяма част от хората”.

За съжаление мисленето не се подписва и не се ратифицира. Recte facti fecisse merces est – „Наградата за доброто дело е неговото извършване”. И толкова.

–

Този журналистически материал е създаден в рамките на проект „Четвъртата власт в млади ръце: Журналистическа практика в обществен интерес”, изпълнен от фондация „БлуЛинк“, създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на материалa се носи от фондация „БлуЛинк“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този материал отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България – www.ngogrants.bg.