Противоречивата Индонезия Селце на о.Ява, намиращо се до храма Борободур. Фото: Фото: тази и всички останали снимки в текста са на автора

Противоречивата Индонезия

Тя е най-голямата островна и най-голямата мюсюлманска държава в света. Населението й е от почти 240 млн. души, съставена е от 17 508 острова, а биоразнообразието е огромно. Съчетава в себе си богатство на култура, история, хора, мегаполиси, екзотична природа и едни от най-пъстрите флора и фауна на планетата. Тя е и изключително богата на природни ресурси и се намира на 16-о място в света по икономика. Същевременно до 1949 г. е колония на Холандия, а пътят й към демокрацията започва едва през 1998 г., когато пада диктаторското управление, заради което и до днес голяма част от населението все още живее в бедност, а страната се причислява към развиващите се. Това е тя – пъстра, вълнуваща и необятна – противоречивата Индонезия.

Пътували сме над 24 часа, преминали почти без сън. Прелетели сме над Турция, Ирак, Сирия, Катар и Индийския океан. Кацнали сме в Бали, а в момента се намираме в Джогджакарта – голям и важен град, разположен в най-развитата част от страната – о.Ява. Градът се смята за културното сърце на острова, който е малко по-голям от България, но подслонява повече от половината население на Индонезия. Островът е от най-вълнуващите места в цялата страна. На него се намират огромни мегаполиси като столицата Джакарта, а същевременно сред екваториалните му гори живеят животни като носорози, маймуни, слонове, тигри, питони. На Ява има 22 действащи вулкана, което е най-гъстото струпване на вулкани на планетата. Над 90% от населението е мюсюлманско, но тук се намират, близо един до друг, и най-големият будистки, и най-големият хиндуистки храм в света.

Университетът в Джогджакарта

Университетът в Джогджакарта

Попаднали на това шокиращо екзотично място, посрещаме първия си изгрев към 5 ч. сутринта, събудени един час по-рано от неописуемите гласове и мелодии, идващи от всяка възможна страна, от стотиците джамии в града, призоваващи за първа молитва. С чаша прекрасно кафе, поднесено задължително със захар, опиянени от аромати, цветове, звуци и емоции, започваме да обсъждаме плановете си за следващите няколко дни, предназначени за опознаване и адаптиране. Групата ни е от 13 души и всеки има предварително отбелязани дестинации. Бързо осъзнаваме, че в и около Джогджакарта има толкова много неща за гледане, че дори да имахме два месеца, а не две седмици, пак нямаше да видим и половината

Още на следващата вече наемаме коли с шофьори, с които в 1:30 след полунощ се отправяме на пътешествие към хълма над Боробудур – най-големият будистки храм и едно от емблематичните места на Индонезия, решили да посрещнем изгрева там.

Първото, което ни изненадва, са пътищата. Хълмът се намира на 40 км от Джогджа (както местните наричат града си), а пътищата до храма са нови, перфектни, широки и без нито една дупка. Един час по-късно сме в подножието му, където буквално ни причакват няколко местни жители със своите моторчета. Шофьорите спират, ние слизаме от колите, а местните започват да ни говорят на техния език. Навън е тъмно като в рог и се намираме в непозната страна, посред нищото. Първоначално не разбираме какво желаят от нас, но след известно време научаваме, че искат пари, за да ни заведат до хълма, който, както се оказва по-късно, се намира на около 10 минути с кола нататък по пътя и на практика не ни трябват никакви водачи за целта.

Това е първата ми среща с т.нар „безсмислени професии“ в Индонезия, една от най-големите индикации, че се намираш в развиваща се страна.

Навсякъде е пълно с хора, които през погледа на един европеец вършат напълно излишни дейности. Гидовете ни за хълма, чиято роля беше да спорят с нас половин час колко да им платим, за да карат пред колата ни десет минути. Двете касиерки на супермаркета, едната от които брои парите, а другата връща рестото и така всичко става не два пъти по-бързо, а два пъти по-бавно. Мъжете, които по цял ден седят на паркинги и чиято единствена задача е да махат на паркиращите накъде да карат и така само правят паркирането по-трудно.

Мъж на работа на хълма над Боробудур. Длъжността му е неизвестна.

Мъж на работа на хълма над Боробудур. Длъжността му е неизвестна.

Няколко дена по-късно, след разговор с не един или двама индонезийци, научавам две неща. Първото е, че никога не трябва да съдиш някого без да знаеш положението. А второто, че в страна с население 35 пъти по-голямо от българското, където се живее средно с 4 пъти по-малко пари на човек, отколкото у нас, за милиони хора, които трябва да изхранват себе си и децата си, единственият начин да имат работа в големия град е именно този. Затова и съществуват толкова много длъжности и професии, които няма как да срещнем в България. Повече работни места означават повече хора, които да имат право на поне доближаващ се до някакви стандарти живот. Освен това разбирам, че и голяма част от собствениците на заведения, хотели, магазини, бензиностанции и други наемат колкото се може повече свои по-бедни роднини, за да им помогнат.

Изкачване на хълма

Изкачване на хълма

След преживяването с импровизираните гидове най-сетне стигаме до същинското подножие на хълма. Часът вече е почти 4, а ни чака половин час изкачване по стръмна и слабо осветена пътека сред оризови плантации и тропическа гора. Около нас жужат птици и насекоми, които не сме чували досега. Над нас има звезди, които не се виждат на нашето полукълбо. Вълнението е огромно, но нищо не успява да ни подготви за мига, когато настъпва времето за първата молитва. Изведнъж, без никакво предупреждение, стотици джамии далеч в ниското започват своя сутрешен призив. От 360 градуса, от хиляди високоговорители, долитат звуците на сутрешната молитва. Какофония, музика, пеене и вяра. Неописуемо е. Вцепеняваш се и спираш да дишаш. Не съм религиозен, но когато си насред джунглата в 4 сутринта, в най-големия мрак, малко преди да изгрее слънцето, обграден си от буквално двуметрови листа, вървиш с малка група хора, водени от някакъв мургав азиатец и изведнъж, буквално от всяка една страна, започнат молитви на непознат език, сякаш идващи от земята, въздуха и небето едновременно, е… вдъхва страхопочитание. И е магическо.

В чакане на залеза

В чакане на залеза

Отнема ни няколко минути, за да се окопитим и продължим напред. Скоро стигаме до върха, където в 5 ч. трябва да се покаже слънцето. Двадесет минути по-късно техниката е извадена, стативите са поставени, фотоапаратите – настроени и под прицел, а ние седим и чакаме изгрева, ядейки банани. Постепенно започват да прииждат върволици туристи и се радваме, че сме на първи ред за предстоящата гледка.Половин час по-късно слънцето (което, между другото, сякаш също е по-различно в това кътче на света) е изгряло, макар и не с пълния си блясък, показвайки великолепието на азиатската природа, един вулкан и най-големия будистки храм в света. А единственото, което се чува от всяка страна, е щрак, щрак, щрак, щрак, щрак, щрак.

След като се порадвахме на изгрева и изпихме по едно кафе, се отправихме към колите, за да отидем до самия Боробудур. Междувременно, вече по светло, по пътя натам, през прозорците на автомобила ни се откри поредната страхотна гледка –малко азиатско село. Гледката като по-филмите – толкова екзотична и интересна, че не знам как да я опиша – странни къщи, деца, животни, палми, оризови плантации, чудати превозни средства и още по-чудати хора, които ги управляват. Запленени от тези сцени, неусетно се оказахме пред входовете на храма.

Изгревът над Боробудур, който се вижда в далеченита

Изгревът над Боробудур, който се вижда в далеченита

Боробудур е монументален будистки храм. Изграден е през IX в. и е украсен с 2672 релефни пана и 504 статуи на Буда.

Той е една от най-големите туристически атракции в цяла Индонезия, днес е изключително добре поддържан, а гледката около него е зашеметяваща. Самият храм обаче, както често се случва при посещение на подобни места, се оказва по-впечатляващ на снимки, отколкото на живо. Това, което ни впечатлява обаче, е огромното „нашествие“ от цветни индонезийски ученици, доведени, за да видят Боробудур през уикенда. Пъстри, разнородни, усмихнати, смеещи се деца – обикновени, но и много от тях облечени в интересни униформи и със забрадки. Повечето от тях  никога досега не бяха виждали европеец на живо.

Не знам как да опиша това, което се случи с нас през 3-часовия ни престой в Боробудур, но най-близкото, до което мога да го оприлича, е „нападение“. През два метра деца се снимаха с нас – заедно и поотделно, заговаряха ни, искаха ни автографи, правиха си селфита, докосваха ни, усмихваха се, смееха се. Идва едно, а след него едновременно още 30. Дебнеха ни и не ни оставяха на мира. Радваха ни се все едно сме някакви богове, слезли на земята. Чувството е все едно си жираф в зоологическата градина и Брад Пит едновременно. Още по-малко знам как да ви опиша чувството, което изпитах в този момент. Донякъде, чисто егоистично и първично, си чешеш суетата и виждаш наистина какво е да си като звезда, но много повече си изненадан, шокиран, стъписан, чудиш се какво се случва… И въпреки че знаехме, че по никакъв начин не заслужаваме това внимание, сякаш всички се почувствахме заредени с много положителна  енергия. Тези мъничета ни се радваха толкова искрено, с такава възхита и бяха толкова щастливи, че са се снимали с европеец и после ще се фукат с това на приятелите си, че просто беше невъзможно да останеш безразличен. Неповторимо, много странно и объркващо чувство.

Боробудур

Боробудур

Но най-интересно е защо? Защо ни издигат в такъв култ, след като са били холандска колония толкова години, след като са ги експлоатирали в продължение на векове?

Както разбирам по-късно, благодарение на разговорите си с колеги студенти по журналистика и техни преподаватели, за голяма част от индонезийците, най-вече за децата, стереотипът на западния човек е много силен. Той е богат, умен и бял. Белият цвят на кожата е приет за символ на красота. Точно както в Европа хората се опитват да имат тен и ходят на солариум за целта, така и в Индонезия видях на няколко пъти реклами за избелващи мазила и други подобни козметични продукти. Явно всеки иска това, което няма. Разбира се, този култ към белия човек се дължи предимно на западната културна доминация. Тъй като Индонезия все още няма добре развито кино, а и като цяло развлекателна индустрия, най-гледаните, четени и интересни неща за населението идват предимно от САЩ, Европа, Австралия и Южна Корея. Немалка част се дължи и на интернет, който се развива с огромни темпове в страната, но все още съдържанието му е предимно чуждестранно. Заради Холивуд и невероятното богатство, което виждат във филмите, голяма част от индонезийците смятат, че животът на всички „бели хора“ е много по-богат, по-хубав и по-добър от техния. Именно заради тези причини ги възприемат неправилно за нещо повече от тях. И това според местните образовани хора, с които разговарях, е напълно нормално, тъй като голяма част от известните неща в страната – технологии, списания, литература, музика и дори порното, идват от Запад.

Снимам как индонезийските деца ни снимат...

Снимам как индонезийските деца ни снимат…

Немалка роля за това явление играят и историческите предпоставки. Макар че Индонезия става колония през 1800 г., тя е под европейско влияние от 1512 г., когато пристигат португалците, а след тях англичаните, французите и холандците. Това са повече от 500 години, в които островите са били изцяло доминирани от европейското. Преди това пък архипелагът се владее от различни царства, управници, религии и на практика през цялата си история е под нечие чуждо влияние, което пречи да изгради за дълго собствени културни традиции и държавност. За сметка на това малко страни могат да се похвалят с подобна пъстрота и смесици от култури и традиции. Много индонезийци дори са на мнение, че холандската хегемония е била нещо хубаво за страната, защото е донесла със себе си цивилизацията и е допринесла за изграждането на страната такава, каквато е днес.

Индонезийски ученички с които преди това се снимахме

Индонезийски ученички с които преди това се снимахме

Това е тя – противоречивата Индонезия. Главозамайваща смесица от природа, цивилизация, хора и култури. Страна, в която има всичко – огромен човешки и природен ресурс, история, курорти, развиващи се градове. Индонезия която е твърде млада и голяма, заради което има пред себе си многобройни проблеми, на които тепърва трябва да намери решение. И въпреки тях – тя е приключение, което ще помня цял живот.

Пътеписът е реализиран чрез пътуване по програмата за млади журналисти  Beyond Your World. Димитър Панайотов, автор на текста и снимките, е основател е на сайта за култура и публицистика podmosta.bg и участник във виртуалната редакция на BlueLink.net.