Отвъд границата В Берлин граждани изразяват нетърпимост към това, че бежанци умират по пътя Европа по време на събитието "Berlin Sees Syria" на 12 септември 2015 г. в германската столица. Фото: Aggi Cantrill @ Flickr. (Лиценз: CC BY-NC 2.0)

Отвъд границата

Масовата миграция е революцията на 21 век и логично води до контрареволюция, която заплашва основната идея на Европейския съюз. Бежанската криза доведе до подсилване на стереотипите, които Източна и Западна Европа вече имаха една за друга, твърди политологът Иван Кръстев.

Преди едно десетилетие унгарският философ и бивш дисидент Гаспар Миклош Тамаш сподели наблюдението си, че Просвещението, в което се намират интелектуалните корени на идеята за Европейския съюз, изисква универсално гражданство. Универсалното гражданство обаче изисква случването на едно от следните две неща: или бедните и дисфункционални държави трябва да се превърнат в такива, на които си струва да си гражданин, или Европа трябва да отвори границите си за всички. Нито едно от двете ще се случи скоро, ако изобщо някога се случат. В днешния свят има много провалени държави, на които никой не иска да е гражданин, а Европа нито има капацитет, нито гласоподавателите й някога ще се съгласят границите да останат отворени. Така реалният дебат на Стария континент не е дали ЕС трябва направи границите си трудни за пресичане – ясно е, че трябва. Разделението е по въпроса дали трябва да се чувстваме морално длъжни да го направим и как да помагаме на най-уязвимите хора в света.

Диктатурата на глобалното сравнение

През 1981 г. изследователите от Университета в Мичиган провеждат първото Изследване на ценностите в света и с изненада откриват, че щастието в отделните нации не се дължи на материалното благосъстояние. По това време нигерийците са щастливи, колкото жителите на Западна Германия. Но днес, 35 години по-късно, ситуацията се е променила. Според последните проучвания, на повечето места хората са толкова доволни от живота, колкото го предполага брутният им вътрешен продукт. През тези години нигерийците придобиха телевизори, а разпространението на интернет позволи на младите африканци и афганистанци да видят как живеят европейците и как изглеждат техните училища и болници. Глобализацията превърна света в село, но селото се управлява от диктатура – диктатурата на глобалните сравнения.

Хората вече не сравняват живота си с този на съседите им, а с този на най-проспериращите жители на планетата.

В този наш свързан свят миграцията е новата революция. Това не е революцията на масите от 20 век, а революцията на търсенето на изход от страна на отделни индивиди и семейства. Тя не е вдъхновена от пейзажи на бъдещето, рисувани от идеолози, а от снимките в Google Maps на изображения от другата страна на границата. Тя предлага радикалната промяна да се осъществи веднага. Тази нова революция не изисква идеология, политически движения или успех на политически лидери. Затова и не бива да се учудваме, че за много от страдалците из планетата прекосяването на границите на Европейския съюз е по-атрактивно от всяка утопия. За нарастващ брой хора идеята за промяна се корени в промяна на местожителството, а не на управлението в страната, в която живеят.

Проблемът с революцията на мигрантите е, че тя има притеснително голям потенциал да вдъхнови контрареволюция в Европа.

Заплахата за политиката на отворените врати

Огромният брой прояви на солидарност с бежанците, бягащи от война и преследване, който видяхме преди месеци, днес е засенчен от своята противоположност: нарастващото напрежение, че същите чужденци заплашват модела на благоденствие в Европа и традиционната й култура, както и че те ще разрушат либералните ни общества. Страхът от исляма, тероризма, нарастването на престъпността и цялостното безпокойство от непознатото са в основата на моралната паника в Европа. Европейците са сломени не от тези над 1 милион мигранти (за 2015г. – бел прев.), поискали убежище, а от перспективата за бъдеще, в което границите на континента са постоянно щурмувани от бежанци или мигранти.

Дори преди Кьолн мнозинството от германци започна да се съмнява в политиката на отворените врати, налагана от правителството им. Канцлерът Ангела Меркел, която доскоро беше символ на европейската самоувереност и гъвкавост, сега се възприема като фигура, подобна на Горбачов – благородна, но наивна – и чиято позиция „Можем да се справим“ е поставила континента на риск.

Бежанската криза принуди ЕС да се изправи пред въпроса за границите си. Тя сигнализира, че мнозинствата, които се чувстват застрашени, се превръщат в основна сила в европейската политика. Те изпитват страх и ненавист към „света без граници“ и искат Европейски съюз с ясно обозначени и добре охранявани граници. Тези заплашени мнозинства се притестняват, че чужденците ще завземат държавите им и ще заплашат начина им на живот, като са убедени, че сегашната криза се корени в съвместна конспирация на космополитните елити и племенно-разсъждаващите имигранти.

Накратко – бежанската криза променя европейската политика и заплашва европейския проект в степен, която финансовата криза и конфликта с Русия не достигнаха.

Европейският Изток разглежда като заплаха самите космополитни ценности, на които е основан Европейският съюз, докато много хора на Запад са убедени, че същите тези ценности са в основата на новата общоевропейска идентичност

Ако финансовата криза раздели ЕС на кредитори и длъжници, отваряйки пропаст между Севера и Юга, то бежанската вълна възстанови разделението между Изтока и Запада. Това, на което сме свидетели днес, не е липсата на солидарност, за която говорят в Брюксел, а сблъсък на солидарностите: търканията между националната, религиозна и етническа солидарност и задълженията ни като човешки същества. Бежанската криза осветли факта, че европейският Изток разглежда като заплаха самите космополитни ценности, на които е основан Европейският съюз, докато много хора на Запад са убедени, че същите тези ценности са в основата на новата общоевропейска идентичност.

„Трудно мога да приема, че точно тези нации, чиито граждани получиха солидарност, когато бяха репресирани, сега оттеглят солидарността си от репресираните“, призна германският президент Йоахим Гаук.

Коалиция на нежелаещите

Преди 3 десетилетия „Солидарност“ беше символът на Централна Европа и според интелектуалците-дисиденти Изтокът наистина вярваше в Европейския съюз, докато Западът просто принадлежеше към него. Как стана така, че днешните централноевропейци са толкова отдалечени от фундаменталните ценности на ЕС и не искат да покажат солидарност със страданието на други?

Скандалът с поведението на източноевропейците, наблюдавано от Запада, не се корени в готовността им да строят огради, които да предпазват от влизането на бежанци в същите места, които бяха обградени от стени допреди 25 години. Проблемът е в твърдението, че „не дължим нищо на тези хора“. Докато в Германия почти 10% от населението взе участие в различни доброволни инициативи, целящи помощ за търсещите убежище в Източна Европа, самите източноевропейци не се трогват от трагедията на бежанците. Нейните лидери порицаха решението на Брюксел да разпредели мигранти между страните-членки на ЕС. Словашкият премиер Робърт Фицо настоя, че страната му е готова да приема единствено християни. В Словакия няма джамии, заяви той, така че мюсюлманите няма какво да правят тук. Лидерът на полската управляваща партия „Законност и справедливост“ Ярослав Качински предупреди, че приемането на бежанци е здравен риск, защото те пренасят непознати и опасни болести. Унгарският министър-председател Виктор Обран твърди, че моралният дълг на ЕС не е да помага на бежанците, а да гарантира сигурността на собствените си граждани.

demonstration_against_the_islamisation_of_europe_february_6_2016_prague

Демонстрация против ислямизацията на Европа в Прага. Фото: Уикипедия (Лиценз: Wikimedia Commons)

В повечето западноевропейски страни бежанската криза поляризира обществата, като привържениците на политиката на отворени врати бяха поставени срещу критиците й, което доведе до конфронтация между хората, отварящи къщите си за бежанците и тези, подпалващи бежански лагери. В Централна и Източна Европа кризата обедини иначе фрагментираните общества чрез почти единодушната омраза към мигрантите. Стигнахме до рядък за последните години случай, в който правителствата казват, каквото мнозинството от хора мисли. Докато германците се опитваха да осмислят източноевропейския дефицит на съчувствие, източноевропейците се чудеха как същите германци, които не са готови на опростяване на гръцкия дълг, изгарят от нетърпение да помагат на сирийци и афганистанци.

Омразата към бежанците в Централна Европа изглежда странна предвид две обствоятелства. Първо, през по-голямата част от 20 век хората в Централна и Източна Европа бяха заети или с емигриране, или с приютяване на имигранти. Второ – в момента няма сирийски бежанци в повечето централноевропейски и източноевропейски страни. За 2015г. получилите убежище в Словакия са 169 души, от които само 8 са помолени да останат.

Завръщането на разделението Изток-Запад не е случайно или въпрос на лош късмет. То се корени в историята, демографията и проблемите при посткомунистическия преход, докато едновременно с това представлява и централноевропейската версия на бунта срещу глобализацията.

Исторически причини

Историята е от голямо значение за Централна и Източна Европа и много често именно историческия опит на региона е в противоречие с някои от обещанията на глобализацията. Повече от всяко друго място в Европа, централната й част е наясно с преимуществата и тъмната страна на мултикултурализма. Докато в западната половина наследството на колониалните империи предопределя сблъсъците с не-европейския свят, централните държави са родени от разпада на империи и последвалите процеси на етническо прочистване.  Етническият пейзаж в Западна Европа е хармоничен като картина на Каспар Давид Фридрих, докато този в Централна Европа напомня на произведение на Кокошка. В предвоенния период Полша е мултикултурно общество, в което повече от 1/3 от населението са германци, украинци или евреи. Днес това е страната с едно от най-етнически хомогенните общества в света, като 98% се определят като поляци. За много от тях завръщането към многообразието означава завръщане към проблемните времена между двете световни войни. И докато ЕС е основан на френското разбиране за нацията (в което притежанието се основава на вярност към институциите на републиката) и германското разбиране за държавата (властен Länder и по-слаб федерален център), централноевропейските държави са изградени по обратен път. Те комбинират френското възхищение към централизираната и властна държава с германската идея, че гражданството се основава на общият произход и споделената култура.

Виждането на френския политолог Жак Рупник е, че хората в Централна Европа са изпитали особено дразнение от германските критики по време на бежанската криза, защото именно германците от 19 век са им дали идеята за нацията като културно единство.

Пост-комунистическия преход

Неприязънта към бежанците в Централна Европа не се корени само в дългата й история, но също и в преживяното през посткомунистическия период. След комунизма и либералните реформи там дойде широко разпространения цинизъм. Централна Европа заема челни позиции в световните класации за недоверие към институциите. Изправени пред мигрантския поток и преследвани от икономическа несигурност, много източноевропейци се почувстваха предадени заради надеждите си, че присъединяването към ЕС ще означава просперитет и живот без кризи.

Бидейки по-бедни от западноевропейците, казват те, как някой очаква солидарност от нас? Обещахте ни туристи, не бежанци. Туристът и бежанеца се превръщат в символи на двете страни на глобализацията. Туристът е глобализацията, която харесваме. Привличане на туристите и изгонване на мигрантите – това е кратко обобщение на източноевропейското виждане за идеалния свят. Туристът е обичаният чужденец. Той идва, харчи, усмихва се, възхищава се на красотите и си тръгва. Кара ни да се чувстваме свързани с по-големия свят, без да ни налага проблемите си. Бежанецът, който може и да е бил вчерашният турист, е символът на заплахата от глобализацията. Той идва и носи със себе си цялата мизерия и проблеми на широкия свят.

Демография

Демографската паника и един от най-малко дискутираните фактори, които предопределят отношението на източноевропейците към бежанците, а е от критично значение. Нациите и държавите имат навика да изчезват в скорошната история на Източна и Централна Европа. През последните 25 години около 10% от българите са напуснали страната, за да живеят и работят в чужбина.
Според прогнозите на ООН наслението на страната ще намалее с 27% до 2050 година. Притесненията от „етническото стопяване“ могат да се усетят в много от малките нации в Източна Европа. За тях пристигането на мигрантите е предвестник на изчезването им от историята, а популярното твърдение, че застаряващият континент има нужда от мигранти единствено подсилва чувството на екзистенциална меланхолия. Когато наблюдаваш по телевизията как възрастни местни протестират срещу настаняването на бежанци в обезлюдените им села, където нови деца не са раждани от десетилетия, сърцето ти се къса и за двете страни – за бежанците, но и за самотните старци, които наблюдават как света им изчезва. Ще има ли кой да чете българска поезия след 100 години? Отделно от това секурализмът, налаган от комунистите, направи хората в Централна и Източна Европа особено чувствителни към риска от унищожаване на християнската им идентичност. Човек не трябва да е вярващ, за да се притеснява за бъдещето на християнството и културата му в Централна и Източна Европа. Нужно е да помним, че тези региони представляват частта от континента, която има най-сложни отношения с исляма. В тях има два типа страни – такива като България, която има най-голямото мюсюлманско малцинство в Европа и е на границата с ислямския свят, и такива като Словакия, в която няма нито една джамия. Поради иначе различни прични, и двете държави се притеснени от факта, че повечето бежанци са мюсюлмани.

Провалената интеграция на ромите също допринася за липсата на съпричастност в Източна Европа. Хората се страхуват от чужденците, защото нямат увереност в способността на обществата им да интегрират вече наличните „други“. В много източноевропейски страни ромите не са само безработни, но невъзможни за наемане, защото отпадат от училищата много рано и не придобиват уменията, необходими за пазара на труда през 21 век. Провалът в ромската интеграция кара източноевропейците да си мислят, че страните „не могат да се справят“. Фактът, че имигранти от същия регион се конкурират с такива от Азия и Близкия Изток на Западния пазар на труда също не прави по-лесно възприемането на политики на интеграция.

Неприязън към космополитизма

В края на краищата, дълбоко вкорененото в Централна Европа недоверие към космополитното мислене е това, което разделя Изтока и Запада. Сегашната стиуация по много начини ни напомня на успехите на анти-коспомолитните кампании в доминираната от Сталин част от Европа, като най-пряко се съдържа в нарастващото желание на гласоподавателите да подкрепят лидери-традиционалисти, чийто основни преимущества са, че не говорят чужди езици, нямат интерес към чужди култури и избягват посещения в Брюксел.

Писателят Джоузеф Рот е прекарал повечето от междувоенните години, обикаляйки Европа и търсейки подслон в лобитата на гранд-хотелите. За него те били последните останки от старата Хабсбургска империя – пощенска картичка от един изгубен свят, място, в което се чувствал у дома.

Някои централноевропейски интелектуалци споделят този тип носталгия към космополитния дух на империята, но това не важи за обикновените граждани в тези страни. Те се чувстват комфортно в своите етнически държави и изпитват дълбоко недоверие към хората, в чийто сърца са Париж и Лондон, чийто пари са в Ню Йорк или Кипър, и чиято лоялност е към Брюксел.  Както казва британският историк Тони Джъдт, „провинциалността е наложена по начало източните и централни европейци, чиято идентичност се съдържа в отрицания – не е руснак, не е православен, не е турчин, не е германец, не е унгарец и т.н. – като акт за създаване на държава. Елитите им бяха принудени да избират между космополитната вярност към външна единица или идея – Църквата, някоя империя, Комунизмът, а в по-нови времена „Европа“ – и ограничителния хоризонт на национализма и локалния интерес“. Да бъдеш космополит и същевременно „добър поляк“, „добър чех“ или „добър българин“ не е възможно. Тази исторически заложена подозрителност към космополитизма и пряката връзка между комунизма и интернационализма обяснява частично чувствителността на Централна Европа към бежанската криза. В тази връзка, наследствата на нацизма и комунизма са съществено различни. Германският уклон към космополитността беше начин за бягство от ксенофобското наследство от нацизма, докато може да се твърди, че анти-космополитността на Централна Европа отчасти се дължи на антипатия към налагания от комунистите интернационализъм.

Завръщането на разделението Изток-Запад

Доколко значимо е разделението Запад-Изток в Европа, причинено от реакциите на бежанската криза, за бъдещето на ЕС? Ще утихне ли, както разделението „стара Европа“ и „нова Европа“ на Доналд Ръмсфелд замря след като Централна Европа зае позицията „против“ войната на Джордж Буш-младши в Ирак, или ще доведе до двулентов Европейски съюз? Възможна ли е европейската солидарност при отсъствието на солидарност с най-уязвимите хора в света?

Много хора в Централна Европа вече изтъкват затвърждаващите се анти-бежански настроения в западната част на континента и твърдят, че той вече не е разделен. Европейското единство е само на едни избори разстояние – тези, които Канцлера Меркел ще загуби (вота в Германия ще се проведе през 2017г. – бел. прев.).

Жена държи снимка на канцлера Ангела Меркел докато група бежанци тръгва пеш от Будапеща, Унгария, към границата с Австрия. Фото: Freedom House via Flickr.

Жена държи снимка на канцлера Ангела Меркел докато група бежанци тръгва пеш от Будапеща, Унгария, към границата с Австрия. Фото: Freedom House via Flickr.

След като германците вече нямат доверие в политиката на отворените врати, различията лесно ще изчезнат. Много централноевропейци празнуват тази промяна в настроенията, като победа на източния упорит реализъм над западния лицемерен морализъм. Можем да доловим злобното удоволствие, когато четем как централноевропейците коментират датския „закон за бижутата“. Този закон позволява на търсещите убежище да имат притежания на стойност малко повече от 1000 евро и властите имат право да конфискуват всякакви ценни вещи над тази сума. Това ли е състраданието на западните европейци?

Парадоксът на разделението заради бежанската криза е, че срещата на анти-имигрантските настроения няма да сближи Западна и Централна Европа. Той допълнително ги отдалечава. За разлика от „Германия на германците“ или „България на българите“, лозунгът „Европа на европейците“ не би могъл да проработи политически. За много от консервативните германци, които се противопоставят на посоките в собственото им общество, румънците и българите са точно толкова външни, колкото и сирийците. В същия момент за космополитно настроените германци, които приветстваха културата на интеграция на канцлера Меркел, племенното мислене на централните европейци е основната пречка към отвореното общество в Европейския съюз. По един тъжен начин разделението заради бежанците затвърди предразсъдъците, които Изтокът и Западът таят един за друг.

Тази криза също така демонстрира, че европейската солидарност не може да бъде отделена от своите корени в Просевещението. В същият момент, в който източноевропейците заявиха „не дължим нищо на бежанците“, много хора на Запад осъзнаха, че по същия начин не дължат нищо на Източна Европа.

Статията  на политолога Иван Кръстев най-напред е публикувана във в-к „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ на 1 март 2016 година под името „Утопичният живот отвъд границата“ (“Die Utopie vom Leben jenseits der Grenze”). Горният превод е на английската й версия, публикувана на 28 август в „Green European Journal“.

На някои от моментите в този текст е базирана по-кратката статия на Кръстев „Страх и омраза в свят без граници“ (Fear and loathing of a world without borders), публикувана във „Financial Times“, а и на български в изданията „Култура“ и „Дневник“.

Превод: Константин Мравов / Евромегдан