Нещастният брак между капитализма и демокрацията е в основата на европейската криза Антиевропейски флаг. Снимка: EU Exposed@ Flickr (лиценз: CC BY 2.0)

Нещастният брак между капитализма и демокрацията е в основата на европейската криза

Текст на Даниела Доленец и Мислав Житко, публикуван на 1 юли 2016г. в Green European Journal.

За да може лявото да преартикулира нарастващите антиинституционални настроения в Европа в политики на еманципация, то трябва да сложи развитието на капитализма на масата и директно да адресира сблъсъка между продължаващата икономическа интеграция и бъдещето на демокрацията на континента. Първата стъпка към постигането на това включва прoмяна на дискурса в нашия анализ, така че той напълно да обхване многообразието на недоволството, което виждаме.

Според повечето анализи, Европа се обръща надясно. В скорошен дуел, състоял се в рамките на президентските избори в Австрия, зеленият кандидат Ван дер Белен победи Хофер от (крайнодясната) Партия на свободата. В редица западноевропейски държави крайнодесните партии вече имат над 10% електорална подкрепа. Партията на свободата (FPÖ) има 35%, швейцарската Народна партия има 29%, а сходни сили в Дания и Унгария са предпочитани от 21% от гласоподавателите. Ако добавим в тази смесица сегашните правителства в Полша и Хърватия, смесващи социален консерватизъм и национализъм, то наистина може да се отчете възход на антилибералната политика в Европа.  Предвид документираните намаляваща избирателна активност и колебливост на електората, сривът в лоялността към определени партии и вярата в институциите [1] , виждаме все по-големи групи от граждани да търсят отговорите в националистически, ксенофобски и авторитарни партии.

В контраст с медийните свидетелства за тази тенденция, които се отнасят до нарастването на ислямофобията, евроскептицизма и други отговори в социологически проучвания, ние предлагаме политикономически анализ в стар стил, който срива изкуственото разделение между икономическото и политическо поле, с цел случващото се в днешна Европа да добие смисъл.

Първият проблем с концепцията за антилиберална демокрация е, че тя привидно се отнася само за политическото поле: демократичен политически режим, определен от свободни и честни избори, и антилиберализмa като понятие, обединяващо възхода на авторитарните, ксенофобски и националистически политически платформи.  Въпреки това, дори бегъл поглед към концепцията на либералната демокрация (използвана да речем от често цитирания Фарийд Закарая [2]) веднага ни показва, че либералният компонент се отнася до върховенството на закона, което пази не само гражданските свободи, но и правата на собственост и произхождащите от тях класови политики. Капитализмът и демокрацията са противостоящи понятия още от началото на либералната мисъл, като причината е страхът, че когато масите получат властта, това ще доведе до края на капитализма [3]. Концепцията за антилиберална демокрация се вписва в този вековен либерален страх.

Марин Льо Пен, лидерът на френския Национален Фронт, приветства свои привърженици. Снимка: Бландин Льо Каи (лиценз: CC BY 2.0)

Марин Льо Пен, лидерът на френския Национален Фронт, приветства свои привърженици. Снимка: Бландин Льо Каи (лиценз: CC BY 2.0)

Авторитарен капитализъм

Вторият проблем с тази концепция е, че тя не допуска прогресивни алтернативи на статуквото. Засядането в дихотомията „либерално-антилиберално“ ни принуждава да избираме между статуквото от една страна и дори по-лоши резултати от друга. Хегемонният статут на икономическия либерализъм не се поставя под въпрос. Един начин за адресиране на този проблем е връщането към трилемата на Дани Родрик и извода му, че глобалният капитализъм, националните държави и демокрацията са взаимно несъвместими. През втората половина на 20 век се видя как демокрациите използваха рамките на националното управление за озаптяване на капитализма. Оттогава насам се разказва добре познатата история за това как глобалната икономическа интеграция движи социалната промяна. Ако се съгласим с Родик, то или националната държава, или демокрацията трябва да отпаднат от картината. Защо? Демократичното облекчаване на социалните и екологични последствия от глобалния капитализъм (т.е. защитата на интересите на преобладаващата част от световното население) изисква система на глобално управление, която остава утопия. Така оставаме с другата двойка, в която глобалната икономическа интеграция се прилага от националните държави, посредством все по-авторитарни методи. С течение на времето националните правителства стесняват преспективите при политиките на данъчно облагане, публичните разходи и регулацията, което води до ерозия на демократичната легитимност на властта. В такъв случай не е ли по-точно да определим сегашните тенденции в Европа като възход на авторитарния капитализъм, а не на антилибералната демокрация?

Общото между активизиралите се десни движения из Европа е политическата артикулация на социалните искания за защита, бленуването на сигурност и принадлежност.

Най-важното е, че антилибералната демокрация е остатъчен термин, обединяващ два феномена, които не са непременно свързани – отричането на неолиберализма и възхода на крайнодесния екстремизъм. Причината двата феномена да са свързани днес се корени в драматичния провал на лявото да артикулира интерестите на голям брой социални групи и индивидуалности, които в момента са изключително потърпевши. Ако се върнем към изборите в Австрия, то изхода е доказателство за увеличаването на класовото разделение. Средната класа и градските елити гласуваха за Ван Дер Белен, докато провинциалистите с ниски доходи и работническата класа подкрепиха Хофер. С други думи, след 90-те години, когато лявото безкритично прегърна икономическия либерализъм, то престана да представлява самите социали групи, на които дължи съществуването си.

Шведският политолог Ханспетер Криеси [4]смята, че пренарежданията в Европа трябва да се отдадат на глобализационния процес. Глобалната икономическа интеграция, от която се очаква въвеждането на свободно движение на капитал, стоки, услуги и хора, води до нарастване на икономическата конкуренция за работни места и лични възможности, както и до увеличена културна диверсификация заради имиграцията. С други думи – глобализацията води до нови значения на интересите и подредбите, привържениците и опонентите на икономическата либерализация. Конкретната морфология зад образа на опонентите варира в зависимост от националния контекст, но най-общо казано, това са отделни хора и групи, които все по-трудно се адаптират към социалните промени заради липсата на образование, умения и други пречки пред мобилността им, и поради това се противопоставят на икономическата либерализация.

Известно е твърдението на Бауман [5], че днешният ликвиден свят е населен с туристи и скитници. Първите се движат из света, докато вторите, които са много повече, биват движени от света. Скитниците се местят, защото биват бутани, изтръгвани от места, на които няма надежда, докато туристите остават или се движат по собствено желание. Групата с правилните ресурси – информационни, мрежови, интелектуални, финансови – държи света в ръцете си, докато групата без тези ресурси бива включвана и изключвана, в зависимост от моментната й релевантност спрямо глобалната капиталова и пазарна мрежа.

Най-големият проблем, пред който сме изправени днес, е че недоволството бива артикулирано от дясното, посредством различни платформи, поставящи граници между общностите и носещи чувство на сигурност чрез  очернянето на Другия. Такива са анти-имиграционните и исламофобски платформи в Западна Европа, както и евроскептичните, анти-ЛГБТ, социално консервативни програми в Източна Европа. С други думи, изобилието от социален гняв и напрежение, причинени от капитализма, в комбинация с отчуждените леви партии, които от десетилетия се изразяват чрез елитарни платформи, проектирани за туристите, а не за скитниците, обяснява метаморфозата на работническата идентичност към националистическа и ксенофобска такава.

"Добре ли си?" - графити в София. Снимка: Константин Мравов

„Добре ли си?“ – графити в София. Снимка: Константин Мравов

Проектът за Европейско Ляво

След като сме прерамкирали проблема в съпротива на разрастващата се комерсиализация, вместо да се обръщаме към културалистки обяснения, става възможно да интерпретираме сегашната политическа ситуация не като възход на дясното, а като общоевропейско, недвусмислено отричане на политиките на статуквото. Изследване на глобалните протести от 2013г. стигна до заключението, че днешното фундаментално недоволство е от липсата на „истинска демокрация“ [6]. Докато резонно се притесняваме от нарастването на национализма и ксенофобията, трябва също да се фокусираме върху факта, че феноменът пред очите ни се дължи на широкообхватно отхвърляне на политическата власт. Това е видимо от завръщането на популярните протести, растежа на социалните движения и реартикулацията на лявата политика, най-вече в Гърция, Испания и Португалия. На европейско ниво имаме инициативи като DiEM25, стоящи зад редемократизацията на Европейския съюз и изземането на властта от ръцете на Тройката.

Антиинституционалните настроения обаче са по-добре канализирани в крайнодесен екстремизъм и контрирането на тази тенденция е най-неотложната задача пред прогресивната политика в Европа. За да може лявото да даде нов израз на тази енергия чрез политики на еманципация от властващия ред, то трябва да постави бъдещето на капитализма на масата и да започне да адресира противоречието между продължаващата икономическа интеграция и бъдещето на европейската демокрация. От помощ ще е припомнянето на факта, че днешните демокрации, на чието запазване сме отдадени, са резултат от борбата на работнически движения и социалистически партии за универсални избирателни права, политически, социални и икономически права.

Стандартните учебници показват, че включването на социалистическите партии във властта е фундаментален момент, в който демокрацията добива съвременния си вид. В началото на 21 век сме забравили това.

Вместо да наблюдават как гнева на хората се артикулира от националистически платформи, левите трябва смело да си върнат притежанието на егалитарните принципи. Един от страничните ефекти от хегемонията на либералната демокрация над въображението ни е свиването на концепцията за равенството до компенсаторни механизми. В рязък контраст с това, егалитаризмът е амбициозен политически проект за изграждане на общности, в които хората са поставени на равни начала в отношенията си [7]. Този проект изисква едновременна борба с класовите и статутни несправедливости [8]. Исканията за зачитане, основани на статута на гражданина срещу този на имигранта, формират важен натиск за справедливост, но левите апели за солидарност се изчерпват, ако не адресират класовото разделение.  Само чрез обръщане на поглед към личностните перспективи пред скитниците можем да се надяваме на изместване на сегашните тенденции далеч от авторитарния капитализъм и в посока на възобновяване на демокрацията.

 

 

Превод: Константин Мравов / Евромегдан

[1] Mair, Peter, 2014, Ruling the Void, London: Verso

[2] Zakaria, Fareed, 1997, ‘The Rise of Illiberal Democracy’, Foreign Affairs (Nov./Dec.)

[3 ]Streeck, Wolfgang, 2011, ‘The Crisis of Democratic Capitalism’, New Left Review, 71 (Sept/Oct)

[4] Kriesi, Hanspeter, et al, 2006, ‘Globalization and the transformation of the national political space: Six European countries compared’, European Journal of Political Research 45: 921–956.

[5] Bauman, Zygmunt 1998, Globalisation. The Human Consequences, Polity Press: Cambridge

[6] Ortiz et al., 2013, ‘World Protests 2006-2013’. Initiative for Policy Dialogue, Columbia University, New York and Friedrich Ebert Stiftung New York Office

[7 ] Anderson, Elisabeth, 1999, ‘What is the Point of Equality?’, Ethics, 102, 2.

[8] Fraser, Nancy, 2003, ‘Social Justice in the Age of Identity Politics: Redistribution, Recognition and Participation’. In: N. Fraser, A. Honneth (eds.), Redistribution or Recognition: A Political-Philosophical Exchange. London: Verso.