Безполезни изкопаеми SONY DSC

Безполезни изкопаеми

Страната ни не е бедна на ценни природни ресурси, но управляващите явно не искат бюджетът да печели от разработването на подземните ни богатства.

„Представете си 5 млрд. долара на година да не ги даваме (за внос на нефт), а да ги разпределяме за социални дейности!“ С присъщия си размах българският министър председател начерта светло бъдеще на народа, след като през април стъпи за кратко на борда на модерния сондажен кораб „Нобъл Глоуб Тротър II“, запътил се да търси нефт и газ в Черноморския блок „Хан Аспарух“.

Желаем от сърце успех на сондажите, но няма да премълчим, че Бойко Борисов се опита да ни зарази с подвеждащ оптимизъм. За да може България да разпределя 5 млрд. долара за социални дейности, тя първо трябва да ги получи. Със сегашния размер на концесионните такси, Черно море би трябвало да е по-богато на нефт от Персийския залив, за да се надяваме на нещо такова.

В очакване на петролните фонтани

Според действащата наредба, концесионното възнаграждение за добив на нефт варира между 2.5 и 30% от брутните приходи. „Почти една трета остава за нас – не е зле“, би казал някой и щеше да е прав, ако не съществуваше подробността “R фактор”. Този фактор се изчислява, като се съпоставят всички приходи от дейността на концесията с всичките й разходи. Ако концесията печели толкова, колкото е вложила компанията, R факторът ще е равен на 1, възнаграждението по-малко от 2.5%.

Концесионно възнаграждение от 30% се дължи само при R фактор от 3 и нагоре – тоест в случай, че приходите надвишат разходите 3 пъти. Нефтените фонтани в Пенсилвания сигурно са носили подобна доходност през XIX век, но за морски сондажи на територията на Европейския съюз ситуацията е различна. Според специализирани източници, нормата на печалба в днешната петролна индустрия е 6.1%. И най-добрите в бранша не работят с над 28% рентабилност.

Тоест не е реално R – факторът за нефтени концесии в Черно море да е повече от 1.50 – и съответно компаниите няма да внесат повече от 2.5%. От нас да мине, нека са 5%: с такова облагане на приходите на инвеститорите ще достигнем петте милиарда на Борисов при продажби за 100 млрд. долара годишно. За сравнение, тази сума е по-голяма от приходите на Русия от износ на нефт.

Целта на горните изчисления не е да попарят надеждите на премиера, а по-скоро да ни накарат да се замислим каква изобщо е ползата за страната от добива на полезни изкопаеми при сегашните условия. Конституцията, приета в романтичната 1991 г. определя подземните изкопаеми за „изключителна държавна собственост“. Само 8 години делят върховния закон от цитираната Наредба за петролните концесии: през 1999 г. илюзиите вече се изпаряваха.

1-25.11/25. Максималното възнаграждение, което може да очаква държавата от добива на метални руди не надвишава 1 на 25 от приходите на концесията.

Още по-противоречиво стои въпросът за размера на концесионните възнаграждения, които се дължат в България за разработването на метални полезни изкопаеми, тоест злато, сребро, мед, олово и цинк и т.н. Постановление 128 на Министерския съвет от 4 юни 2007 г. ги определя в границите 0.8 – 4%. Дори най-рентабилните находища не плащат на държавата – формален собственик на ресурса, повече от едно на двадесет и пет. Мината край Челопеч например внася 1.5%.

Ако през 1999 г. може да се търси извинение, че страната тогава се беше подвела по крайности в приватизацията, през 2007 г. начело на Министерския съвет стоеше социалист – издигнал се после до поста президент на Партията на европейските социалисти. Но явно при „стопанисването“ на подземните богатства в България няма ляво-дясно, а конкретни интереси.

И при нефта, и при златото и медта концесионните такси у нас са в такъв размер, че на практика правят разработването на полезните изкопаеми бюджетно неутрално. С други думи, държавата в момента нито печели, нито губи от добива им. Добивните компании обичат да изтъкват, че създават работни места, плащат социални осигуровки, спонсорират общини, поддържат някаква инфраструктура.  Същевременно обаче добивът на полезни изкопаеми обикновено причинява тежки поражения върху природата, а често – и върху здравето на местните хора, за преодоляването на които традиционно плаща държавата. А в много случаи даже изобщо не плаща и те си остават за сметка на хората и местните общности, които стават заложници на рудодобивните концесии.

С новия Закон за концесиите народните избраници спестиха на нашите „изкопвачи“ добри пари.

По различни поводи през последните десетилетия е избликвало обществено недоволство за начина, по който управляващите се разпореждат с подземните богатства на България. Затова от новия Закон за концесиите, гласуван през юни на първо четене в парламента се очакваше да обърне по някакъв начин внимание на този проблем. Народните избраници се скриха от отговорност зад паравана на европейска директива и така спестиха на нашите „изкопвачи“ добри пари. „Евромегдан“ подробно анализира тази несправедливост, но за съжаление българските официозни партии отново си затвориха ушите.

Barcelona+Lili+Kazahstan 092

През 2014 г. концесията на Асарел – най-големият меден рудник на Балканите, беше удължена без търг. „Асарел Медет“ продава продукция за 400 млн. лв. годишно и внася около 3.5 млн. лв. (под 1%) в бюджета

Малко по-късно поредният одит на Сметната палата на концесионния договор на златното находище в Челопеч подейства като звучна плесница. Проверяващите видяха „компрометиране на контрола“ и установиха, че „концедентът (тоест държавата) се лишава от договорени инвестиции… в общ размер на 37 млн. долара“, „концедентът е лишен от възможност да получи по-високо концесионно възнаграждение, което се отразява негативно на ползите за държавата…“ и т.н.

Разбира се, да се предоговарят с адвокатите на международни корпорации подточки в отдавна сключени договори, на фона на трупащите се искове за милиардни неустойки в арбитражни съдилища, е по-неприятна задача, отколкото да се сее надежда сред народа. Пък била тя и безпочвена.

За безропотното предаване на обществения ресурс от полезните изкопаеми в ръцете на частните инвеститори има идеологическо оправдание. Мнозина от заемалите ръководни постове в  държавата през последните десетилетия открито са декларирали симпатии към икономическото либертарианство. По силата на тази утопична, но удобна за едрия мултинационален и олигархически капитал школа, бюджетът на държавата е репресивен инструмент, който ограничава „свободата“ за правене на бизнес. Много наши министри – и техни съветници – оправдават безстопанственото си отношение към държавните ресурси с необходимостта от  намалена регулация и неограничено усвояване на цялата стойност от находището от частни инвеститори.

Министърът на икономиката например е длъжен да следи за националния интерес при концесиите. Но вече в няколко поредни правителства на този пост се назначават „пазарници“ – хора, сякаш призвани да осъществят на практика либертарианската теория за премахване на държавата. Нагласите на техните министър-председатели – независимо какво говорят пред народа, явно не са по-различни. Не друг, а мъжете и жените, от които се очаква да водят и управляват държавата, често изповядват абсурдната теза, че на държавата не трябва да се дават пари, защото тя – съвсем като непослушен първолак, може да злоупотреби с тях. Така от най-високо в държавата се налага търпимост и пасивно отношение към злоупотребите и ограбването на обществени ресурси.

Патриотизъм на думи

Стара мина в Маджарово

След като рудодобивът спре, мината не спира да съществува. Тя продължава да цапа водите и почвите. Почистването струва пари. Фото: Д.Събев

Логично би било хората и политиците, които изповядват родолюбие, да се противопоставят на несправедливото използване на подземните богатства на България. Националистични призиви от типа „да си върнем националното богатство“ не липсват. Но, странна работа, гръмките думи за вдигане на концесионните възнаграждения се чуват само преди избори или когато даден политик е в дълбока опозиция. Приближи ли се някой до реалната власт, той чудодейно смекчава позицията си и започва да гледа на „изкопвачите“ като на добри корпоративни граждани, които осигуряват ценни работни места и едва ли не ни правят услуга, освобождавайки ни от „безполезните“ богатства в земята.

С 10% корпоративен данък и 1-2% концесионни възнаграждения, България днес няма интерес от разработване на полезни изкопаеми на нейна територия. Ако говорим за работни места, потенциалът на земеделието, туризма, а и на преработващата индустрия е несравнено по-голям. Изравяйки ги на безценица сега, България губи потенциални приходи в бъдеще, когато металите ще са далеч по-скъпи. Тежките екологични щети от добивната дейност също са за наша сметка.

С 10% корпоративен данък и 1-2% концесионни възнаграждения, България днес няма интерес от разработване на полезни изкопаеми на нейна територия.

Близко до ума е предположението, че политическата партия, която успее да обясни и да посочи решение на изкопаемия ни проблем ще намери силна подкрепа сред населението. По тази причина политическите инженери предават темата за подземните богатства на политически клоуни. В нашия конкретен случай това са неуравновесени националисти, които отвращават от темата нормалните хора – и така интересите на добивните компании остават ненакърнени.

Подмяната на оправданото недоволство с породена от отвращение резигнация се прави в твърде важен момент. От няколко години се засилва глобалната тенденция за завръщане на държавата в добивния сектор. Най-показателен пример за това е Франция, която през 2014 г. обяви създаването на национална минна корпорация с ресурси от 200-400 млн. евро. Тя няма да измества, а ще си партнира с частния сектор – и заедно с това „ще контролира цените, количествата и националния суверенитет“, по думите на тогавашния министър на промишлеността Арно Монтбур.

Изследване на Световната банка от 2011 г. обобщава, че все повече държави по света се опитват да спечелят от минна дейност: от една страна, като се основават нови държавни компании или се правят опити за национализация. Все пак Швеция беше тази, която през 1956 г. първа изкупи с държавни пари производителя на желязо LKAB. От друга страна – като предоговарят съществуващи концесионни договори при по-добри за публичния интерес условия.

В тази връзка трябва да изтъкнем, че сега действащите наредби, определящи размера на концесионните възнаграждения в България, са чисто и просто нормативни актове на Министерския съвет. Нито в Конституцията, нито в споразуменията ни с МВФ е записано, че нямаме право да потърсим по-високи такси за ползването на полезните ни изкопаеми. Единствено липсата на политическа воля (и наличието на облечени в политическа власт бизнес интереси) ни дели от по-адекватните публични приходи от подземни богатства.

DSC_0631

Оловносива тече Ерма река под флотационната фабрика на Горубсо – Златоград. Десетките жители на махала Крушков дол сякаш са се примирили с Менделеевата таблица току до дворовете си. Гушнала смешно ниска концесионна такса, българската държава упорито гледа встрани. Фото: Д.Събев

Да се върнем на коментара на Световната банка. Нейната оценка е, че приватизацията на минния сектор в Източна Европа е протекла хаотично и вследствие на това са изгубени много работни места и социални придобивки. „Държавната собственост на една минна компания не е задължително нещо лошо“, пише в издаден от институцията преглед на държавната собственост в глобалната минерална индустрия. Освен в Швеция, примери за сполучлив държавен рудодобив има и в Чили, Полша, Финландия, Ботсуана. А страните, които нямат подобна нагласа за развитие на държавен минен бизнес, все по-често решават да повишат данъците или концесионните възнаграждения, плащани от сектора – включително в „богатия“ свят.

Между Папуа и Германия      

Една рационална администрация, работеща в публичен интерес, е изправена пред две едновременни, но противоположни изисквания: едното е да не се ощетява бюджета, като се взима твърде малък дял от печалбите на добивния сектор. Второто е да не се поставя твърде висока данъчна тежест, която би изгонила предприемачите. Очаква се, че отговорните държавни служители са достатъчно компетентни, за да балансират между двете.

Какъв по-добър начин да разберем дали държавата не се „минава“, като съпоставим нашите концесионни такси с тези в останалите страни по света? Но този метод има своите ограничения. Първо, концесионните възнаграждения, с които се занимаваме тук, в повечето страни по света носят името „роялтис“ (royalties). Често тяхното предназначение не е да пълнят бюджета, а да формират фонд, от който да се плаща за екологични щети, трудови злополуки, рехабилитация на мините и т.н.

Държавата може да реши да вземе своето не с роялтис, а с по-висок корпоративен данък, или гарантирайки си дял и съответно дивидент от добивното предприятие. Освен това федералните данъци най-често се допълват от щатски или общински данъци. Данъчната тежест върху минните компании в много случаи е търговска тайна – а дори да не е, бизнесът няма интерес тя да става обществено достояние.

Това например обяснява едно изследване, осъществено преди време от екипа на популярен наш уебсайт, днес застъпващ се за съдебна реформа, човешки права и други важни неща. В отговор на обществения натиск и по поръчение на бизнеса, са обобщени роялтис, плащани на различни места по света. Направеният преглед внушава, че отчисленията на минния бизнес в България са абсолютно сходни с тези в останалия свят… с изключение на развитите държави. Изследователите най-добросъвестно са анализирали размера на роялтис в Папуа Нова Гвинея, но са премълчали как стоят нещата в Чехия, Франция или дори Гърция.

По-обективен поглед ще си съставим от доклада на ПрайсуотърхаусКупърс от 2012 г., посветен изцяло на данъчната тежест в минния бизнес. От него научаваме, че в Германия липсват специални минни такси, а в САЩ роялтис за медта и златото са в порядъка на 2-5% от брутните приходи, което е по-висока, но все пак съпоставима с тази в България ставка.

Но да не прибързваме с изводите: корпоративният данък в Германия е 30%, в САЩ е 35% (плюс други 4 – 9%, дължими на отделните щати). Аржентина, друг пример, също налага 3% роялтис върху медта и златото, но в същото време търси 35% корпоративен данък и облага експорта на руда и метали с допълнителни 5-10%. Минният данък в канадската провинция Куебек е 16% и той се плаща отделно от 25-31% федерален и провинциален корпоративен данък. Дори в минната сила Чили роялтис върху медта и златото варират от 0 до 14%, но отгоре на това фирмите трябва да внасят и 18.5% корпоративен данък. В Перу данъкът е 30%, а в Бразилия – даже 34%.

Твърдейки, че концесионните плащания в България са на равнището на средните световни, българските политици и бизнесмени заблуждават обществото с полуистина. При рекордно нисък корпоративен данък от 10% няма особен смисъл да спорим дали фирмите в добивния бранш трябва да плащат 2, 3 или 5 процента от стойността на добитите метали. Премълчава се и друга широко разпространена в света възможност – държавата да придобива дял в печалбата на добивната компания.

История за злато, змии и още нещо           

И ако ви е станало тъжно, че българските управници толкова дълго са крили от нас тази гола истина, позволете ми да ви разведря с една забавна история. Известно е, че на територията на днешна България рудодобивът се е развивал от дълбока древност. Една от най-старите златни мини в Европа се намира на Ада тепе, в непосредствена близост до град Крумовград. Това е добре известно на българските археолози, находката е подробно публикувана.

През годините на социализма на Ада тепе са извършени геологически проучвания и е потвърдено наличието на злато в хълма. Но след 1989 г. настъпва пълна забрава – и така до момента, когато в началото на XXI век смелите геолози на „Дънди прешъс металс“ най-случайно се озовават по същите тези места. Сондират тук, сондират там – нищо. Били на крачка от това да се откажат, тогава опитният главен геолог на канадската фирма присвил очи и видял в далечината едно дърво, а под него голяма змия. И възкликнал: „Там дълбайте!“

О, щастлива случайност, в пробата имало злато – и после компанията надлежно регистрирала търговското си откритие на злато в най-старата златна мина в света. Няма шега, това е официалната история, разпространявана от компанията, която с благословията на няколко последователни български правителства след броени месеци ще издълбае огромна открита мина с мръсна флотационна фабрика до пресъхващата река Крумовица, на хвърлей камък от града. Какво ще спечелят от това българската икономика и бюджет нека обясни българският премиер.

EEAgrantsТози материал е изработен  в рамките на проект “Extractive and Energy Industry Watch: Правна и журналистическа практика за по-голяма прозрачност и отчетност на енергийната и добивната промишленост“, изпълняван от Център за екологично право /ЦЕП/ и BlueLink.net със съдействието на Програмата за подкрепа на НПОкъм Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространствоЦялата отговорност за съдържанието на текста се носи от Център за екологично право /ЦЕП/ и Фондация БлуЛинк и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България.