На място като нашето W B, Sophie Ristelhueber (2004) Източник: http://www.stephengdewyer.com/Borders_between_Capital_and_Its_Other_the_Photographs_of_Sophie_Ristelhueber.html

На място като нашето

На място, досущ като това, също е лято. И там има слънце, море и плажове, както и деца, които – когато не плачат, а други ги снимат – понякога играят.

Едно място, досущ като нашето, също може би е красиво. Само че единственото, което ти и аз, от време на време, виждаме, са разрушени къщи и разкъсани тела.

На едно място, досущ като нашето, живеят хора. Тяхното място обаче не е тяхно, а наше.

Когато тези хора изберат правителство, зависи от нас дали то ще бъде признато за легитимно или за терористична организация. Затова и когато бомбите започнат да падат над сградите на това правителство, наказани са не само онези, дръзнали да управляват “несъществуващ” народ, но и самият народ, избрал управниците си.

На едно място, досущ като това, когато някой разруши къщата ти, защото може би живееш в близост до такъв “член на терористична организация”, няма да можеш да я поправиш, защото липсват строителни материали. Затова пък може би някой от нашите ще влезе в нея и ще се снима. Ще напише със спрей “ще се върнем” на стената, а ти няма да има с какво да я боядисаш.

На едно място, да, като нашето, не знаем имената на поетите и писателите, на артистите и лекарите, на химиците и учителите. Защото там всички са или терористи, или жертви. Техните имена също не знаем.

На това място ти и аз не можем да отидем. Не бихме могли и да живеем там. Бихме могли да съжаляваме или да се страхуваме от хората, които са там. Бихме могли да им кажем да избягат, защото съвсем скоро ще започнем да пускаме бомби над домовете ни. И после да се надяваме, че никога повече няма да се върнат. 100 000 по-малко. 700 000 по-малко. 250 по-малко. Така решаваме проблеми – та нали имаме най-етичната и справедлива армия на света. Ние дори не се наричаме “армия”, ами “защитни сили”, защото това е, което правим, когато рушим и убиваме – ние просто се защитаваме.

Имаше един човек, който веднъж нарече онези, другите, “жертви на жертвите”. Самият той принадлежеше към вторите и затова може би можеше да си позволи това определение. Но никой не попита останалите дали искат да бъдат такива. Защото от нашето страдание ние извлякохме поука – никога повече да не бъдем жертви. Грижата за сигурността – нашата – е най-големият ни приоритет. Когато говорим за сигурност, има защо да ни вярват, защото ние знаем от опит. Когато говорим за сигурност, а пускаме бомби, другите ни разбират, защото и те знаят от опит, че това е начинът да се постигне мир и стабилност. Всъщност искаме само това. Мир навсякъде, стига да можем да наречем това навсякъде “наше”.

Някои от нас понякога критикуват тази представа за мир и наричат патриотизма ни и любовта към “нашето” другояче. Но ние знаем, че национализмът ни е нужен, за да можем да постигнем онази лелеяна сигурност. Също така, за да можем да се защитаваме, трябва да има срещу кого. Затова и си отглеждаме терористи на онова, другото място. Нуждата ни от тях е огромна, защото иначе цялата ни система би се сгромолясала. Не би имало никого, когото да мразим и който от своя страна да мрази нас.

Казват, че някои от нас, също страдали, също жертви на преследване, били написали едни от най-убедителните и силни текстове за не-насилието. Те писали в изгнание по време на война, поставила си за цел да ни изличи от лицето на Земята. Те дали възможност на много други писатели да положат основите на философии за мир и не-насилие, черпещи силата си от идеята за уязвимост и отговорност, за обвързаност с другия, за съжителство. Понякога, те писали Другия с главна буква. Защото знаели, че отговорността към нея или него е непоносима, но също така и онова, което ни прави, това което сме.

А един друг психиатър (също положил основите на психоанализата), някога написал текст за основателя на нашата религия, дошъл от не от къде другаде, а от Египет, за да я основе. Няколко десителетия по-късно, един литературовед отговаря на Фройд, пишейки едно от най-впечатляващите и убедителни есета за необходимостта от съжителство в мир, породена от общата ни история именно с онези, другите. Саид също така основал оркестър, в който музиканти от техните и от нашите свирили заедно.

Оказало се, че било възможно – да пишем и правим музика заедно, да говорим и понякога дори да се обичаме – само че не и на онова място, не и сега. Защото там бомбите продължават да падат по плажовете. Докога?

В памет на безройните загинали в Израел и Палестина, чийто брой продължава да расте и в този момент.

И за смелостта, щедростта и благородството на приятелите ми и от двете страни на „желязната стена“.

EEAgrantsТози журналистически материал е създаден в рамките на проект „Четвъртата власт в млади ръце: Журналистическа практика в обществен интерес”, изпълнен от фондация „БлуЛинк“, създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на материалa се носи от фондация „БлуЛинк“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този материал отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България – www.ngogrants.bg.